Трумэн Капоте - Музика за хамелеони

(Отвежда ме в банята, изненадващо обширно помещение, в което искрят никелираните повърхности. Отваря едно долапче и ми показва един предмет на полицата: розов пластмасов вибратор с форма на средно голям пенис.)

Знаеш ли какво е това?

Т. К.: Ти не знаеш ли?

МЕРИ: Аз първа попитах.

Т. К.: Дилдо-вибратор.

МЕРИ: Знам какво е вибратор. Но като този не бях виждала. Пише „Мейд ин Джапан“.

Т. К.: Е, да. Ориенталско мислене.

МЕРИ: Езичници. Тя има наистина чудесни парфюми. Аз не — само малко ванилия зад ушите.

(Мери вече се е заловила за работа, минава с влажна кърпа намазаните с восък и непокрити с килими подове, почиства полиците със снопчето пера за обиране на праха и докато работи, кутийката с марихуана е отворена, а мундщукът, извит. Като луличка, не остава празен. Не знам какво е „теглото“, което иска да забрави, но за мен димът е достатъчен, за да се почувствам в безтегловност.)

МЕРИ: Поне малко няма ли да опиташ? Губиш.

Т. К.: Предавам се.

(Боже мили, опитвал съм и „кокаинова шума“, и нерафиниран опиум — не толкова, че да се пристрастя, но достатъчно, за да мога да оценявам качеството и да правя разлика между обикновения мексикански бурен и луксозния контрабанден внос като тайландските пръчици и изключителния мау-уоу. Но след като изпуших една от кокаиновите дози на Мери, които тя наричаше „хлебарки“, и след като стигнах до втората „кукарача“, усетих се в обятията на прелестен демон, преливах от чудотворна и радостна лудост: демонът ме гъделичкаше по петите, почесваше ме по главата и точно там, където ме сърбеше, целуваше ме горещо с червени захарни устни, напъхваше огнения си език в гърлото ми. Всичко искреше; очите ми станаха като вариообективи; можех да прочета заглавията на книгите на най-високите полици: Невротичната личност на нашето време от Карън Хорни; Ейми от И. И. Къмингс; Четири квартета; Робърт Фрост — събрани стихове.)

Т. К.: Презирам Робърт Фрост. Зъл егоист, пич…

МЕРИ: Ама ако ще псуваме…

Т. К.: С тоя ореол от сплъстена коса. Его маниакален двуличник и садист. Разби си семейството. Смаза ги всички. Почти всички. Мери, ти говорила ли си за това с изповедника си?

МЕРИ: С отец Макхейл? Какво да му изповядам?

Т. К.: Този скъпоценен нектар, който с такава божествена наслада поглъщаме, мое мило синигерче. Не си ли казала на отец Макхейл за това прелестно занимание?

МЕРИ: Като не знае, няма да се измъчва — по-добре за него. Вземи си един ментов бонбон. Така „хлебарката“ ти става по-вкусна.

(Странно, опиатът не й личеше. Аз вече бях подминал Венера и Юпитер, милия стар Юпитер, който ми кимаше, оставащ зад мен в теменужената междупланетна бездънност сред рой звезди. Мери пристъпи към телефона, набра един номер, изчака да звъни дълго време и чак тогава постави слушалката обратно на мястото й.)

МЕРИ: Няма ги. Хубаво са направили. Защото, ако мистър и мисис Бъркоуитс си бяха у дома, нямаше да мога да те заведа там. Щото са от ония препарирани евреи. Нали ги знаеш какви са препарирани.

Т. К.: Евреите ли? Ами да. Съвсем препарирани. Само са за природонаучния музей. Всички са за там.

МЕРИ: Мислех да предупредя мисис Бъркоуитс, че прекъсвам при тях. Той е нещо по конфекцията, ама се пенсионира и двамата са все вкъщи. Непрекъснато ти пречат. Освен ако не рекат да отидат в Гринич — имат си там нещо свое. Сигурно днес са там. И още нещо да не искам да им ходя повече. Имат един стар папагал — навсякъде цапа. А пък глупав! Само две неща казва този тъп папагал: „Краво свещена!“ и: „ Ой вей! “ Влезеш ли, и закрещява: „Ой вей!“ Ужасно ми действа на нервите. Да изпушим по още една и да се омитаме.

(Отново бе заваляло, вятърът се бе засилил — съчетание, от което въздухът приличаше на разбиващо се огледало. Двамата Бъркоуитс живееха на Парк авеню, нагоре към Осемдесета, и аз предложих да вземем такси, но Мери каза не, какви са тези глезотии, ще вървим, и аз съзнах, че макар да не й личи, и тя е тръгнала по междузвездните пътеки. Крачехме бавно, като в топъл спокоен ден и плъзгавите улици бяха сякаш седефен карибски бряг с плискащи се вълнички под тюркоазения небосвод. Парк авеню не е любимият ми булевард; той изобилства с липса на чар; няма да помогне дори ако мисис Ласкър го засее с лалета от Гранд Сентрал чак до Спаниш Харлем. Все пак има някои сгради, които навяват възпоминания. Минахме покрай една къща, в която Уила Кетър, американската писателка, от която най-много се възхищавам, е живяла през последните си десет години с приятелката си Едит Луис; много пъти съм седял пред камината им и с чаша „Бристъл Крийм“ в ръка съм наблюдавал как отблясъците на огъня оживяват в спокойните, гениални очи на мис Кетър, бледи като прерийното небе. На Четиридесет и осма улица разпознах жилищния блок, където веднъж бях на вечеря — в тесен кръг, всички във фрак, — давана от сенатор и мисис Джон Ф. Кенеди, тъй млади и безгрижни тогава. Но въпреки старанието на приятните ни домакини, вечерта не бе онова обогатяващо преживяване, което бях очаквал, защото, след като мъжете се оттеглиха на хавански пури и ликьор, един от гостите, някакъв производител на дрехи с безволева брадичка, казваше се Олег Касини, монополизира разговора с разказа си как бил прекарал в Лас Вегас и как бил прослушал там безчет шоугърли: какви им били формите, еротичните прелести и финансовите изисквания — монолог, който хипнотизира слушателите и който бе изслушан с най-весел интерес не от друг, а от самия бъдещ президент.