Трумэн Капоте - Музика за хамелеони

МЕРИ: Колкото асансьора. Ха-ха. Нали литна от дозата?

Т. К.: Тя е от разтопени смарагди. Вълната. Слънцето ме жари по гърба, солените пръски обливат лицето ми, а около мен се навъртат гладни акули. Синя вода, бяла смърт. Бялата акула — „Челюсти“. Страшен филм беше, нали? Наоколо пълно с бели човекоядни акули, но не се боя — честна дума, пукната пара не давам…

МЕРИ (с разширени от страх очи): Пази се от акулите! Имат зъби на убийци. Ще те осакатят. Цял живот ще просиш по тротоара.

Т. К.: Музика!

МЕРИ: Музика! Това ни трябва на нас.

(Като борец в гроги, тя се понася към един предмет, който за свой късмет до този миг се е изплъзвал от вниманието ми — той прилича на митично чудовище: махагонов шкаф, съчетаващ телевизор, грамофон и радио. Тя започва да шари по скалата, намира станция, която предава латиноамерикански ритми, и репродукторите забумтяват.

Тя вещо полюшва бедра, щраква с пръсти — изящна, същевременно в плавна полузабрава, сякаш си припомня чувствена нощ от младини — танцува запаметени стъпки с призрачен партньор. Магия — как тялото й, което сега няма възраст, откликва на барабаните и китарите, вие се така, че с поразителна точност следва всеки синкоп в ритъма: тя е в транс, осенена като светица, която има видения, ако е вярно това за светиците. Аз също долавям музиката: тя тече през мен, бърза като амфетамин — всяка нота с отчетливата яснота на катедрален звън в тиха зимна неделя. Отивам към нея, тя ме взима в обятията си и ние съчетаваме съвършено всяка стъпка, всяко движение, смеем се, движенията ни са в пулсиращ ритъм и дори когато музиката е прекъсната от говорител, чийто испански е бърз като кастанети, ние продължаваме да танцуваме, защото сега китарите са заключени в главите ни, както ние сме заключени в нашия смях, в нашата прегръдка: по-силно и по-силно, звуците са тъй силни, че ние не чуваме едно изщракване на ключ, едно отваряне и затваряне на врата. Но папагалът чува.)

ПОЛИ: Краво свещена!

ЖЕНСКИ ГЛАС: Какво е това? Какво става тук?

ПОЛИ: Ой вей! Ой вей!

МЕРИ: О, ама здравейте, мисис Бъркоуитс. И мистър Бъркоуитс. Как сте?

(Те наистина са тук, витаят в нашия кръгозор — два балона, нарисувани като Мики и Мини Маус под увеселителното шествие в Деня на благодарността пред универсалните магазини Мейсиʼс . Не че има нещо мише в двоицата. Гневните им очи — нейните греят зад арлекинови очила с рамка с пайети — попиват сцената: ние имаме мустаци от сладолед като палави деца, задушливият мирис на „хлебарките“ ги блъсва в носа, почтеното жилище вони. Мистър Бъркоуитс се приближава безшумно и спира радиото.)

МИСИС БЪРКОУИТС: Кой е този човек?

МЕРИ: Мислех, че няма да се върнете.

МИСИС БЪРКОУИТС: Явно. Питах те: кой е този човек?

МЕРИ: Просто мой приятел. Да ми помага. Толкова много работа имам днес.

МИСТЪР БЪРКОУИТС: Тази жена е пияна.

МЕРИ (с измамно меден гласец): Какво точно казахте?

МИСИС БЪРКОУИТС: Каза, че си пияна. Аз съм шокирана. Наистина.

МЕРИ: Като ще си казваме истината, аз наистина искам да ви кажа следното: днес ми е последният ден да ви върша тук черната негърска работа… Считайте се за предупредена.

МИСИС БЪРКОУИТС: Ти мене ме предупреждаваш, така ли?

МИСТЪР БЪРКОУИТС: Напуснете къщата! Преди да сме повикали полицията.

(Без да вдигаме врява, събираме нещата си. Мери махва с ръка на папагала: „Сбогом, Поли. Добро момиче си — нямам нищо против теб. Само се шегувах“. На външната врата, където стоят като истукани досегашните й работодатели, тя съобщава: „И да се впише в протокола, през живота си не съм пила капка“.

Долу дъждът продължава. Трамбоваме до Парк авеню, после напряко към Лексингтън.)

МЕРИ: Казах ли ти, че са препарирани.

Т. К.: За музея.

(Но от досегашната ни приповдигнатост не е останало почти нищо; въздействието на перуанския бурен отминава, настроението ни спада, моят сърфборд потъва, сега всяка акула, която зърна, ще ме парализира от страх.)

МЕРИ: Трябва да свърша и при мисис Кронкайт. Но тя е добричка; ако я оставя за утре, пак ще ми прости. Може би най-добре да се прибирам.

Т. К.: Да ти хвана такси.

МЕРИ: Мразя да се возя на такси. Таксиджиите не обичат цветни. Дори когато те самите са цветни. Не, мога да взема метрото, ей там на Лекс и Осемдесет и четвърта.

(Мери живее в апартамент с нормиран наем недалеч от Янки Стейдиъм; казва, че били на тясно, докато живеели цялото семейство, но сега, когато е сама, й се струвал огромен и се страхувала: „Сложила съм три ключалки на всяка врата и всички прозорци са заковани. Да си купя полицейско куче, ама как да го оставям толкова време само. Знам какво е да си сам, и на куче не пожелавам такова нещо“.)