Трумэн Капоте - Музика за хамелеони

МИСИС ТРАСК: Предайте му да ми позвъни при сестра ми в Ню Джърси. Незабавно щом се прибере, иначе ще съжалява.

МЕРИ: Добре, мадам. Ще му оставя бележка. (Тя затваря.) Лоша жена. Нищо чудно, че е стигнал до такова състояние. И сега е без работа. Дали ми е оставил парите? А-ха, ето. Върху хладилника.

(Невероятно, но около час по-късно тя някак си е успяла да прикрие безпорядъка и сега стаята може да не е спретната колкото моряшка койка, но е сравнително прилична. С молив тя надрасква бележка и я оставя подпряна на огледалото на бюрото: „Уваж. госп. Траск жена ви каза да й позвъните тя е при сестра й с уваж. Мери Санчес“. След това въздъхва, присяда на края на леглото и от чантата си изважда тенекиена кутийка, в която са подредени свити на ръка цигари от марихуана; избира една, напъхва я в цигарето, пали, поема дълбоко и задържа дима в дробовете си, като притваря очи. Предлага и на мен.)

Т. К.: Благодаря. Още е рано.

МЕРИ: Никога не е рано. Не може да не я опиташ тази партида. Мъжка смес е — mucho cojones. Дава ми я една от жените, у които ходя да чистя, истинска дама е, католичка; мъжът й е перуанец. Неговите близки му пращат. Ей така — по пощата. Аз никога не пуша толкова, че да имам съновидения. Само колкото да ми просветне, да позабравя това мое тегло. (Смуква така, че огънчето стига почти до устните й.) Ендрю Траск. Наплашен е, бедният. Дали няма да свърши като Педро? На някоя пейка, и никой не се трогва. Не че бях толкова безразлична към този човек. Напоследък често си мисля за хубавите дни с Педро — сигурно така е с повечето хора, които са обичали някого и после са го загубили; лошото забравяш, спомняш си само хубавото, онова, заради което си обичал. Когато се влюбих в него, Педро беше младеж и изключителен танцьор — танго, румба — да го видиш само, научи ме да танцувам и сме танцували, докато ми отмалеят краката. Бяхме редовни в танцовия салон Савоя . Беше чист, спретнат — дори като се напие, ноктите му винаги изрядни и излъскани. А в готвенето беше мълния. От това си и вадеше хляба: готвач на аламинути. Сърдех му се, че нищо не прави за децата, ама той им приготвяше закуските за училище. Най-различни сандвичи, завити в пергаментова хартия. С шунка, с фъстъчено масло и желе, яйчена салата с риба тон, също плодове — ябълки, банани, круши, и един термос с топло мляко, подсладено с мед. Боли ме сега, като си мисля за него на онази пейка в парка и как, когато дойдоха да ми кажат от полицията, не се разплаках, въобще не плаках за него. А трябваше. Дължах му това. И един юмрук в челюстта му дължах.

Няма да угасям, че да му е светло на мистър Траск — да не се прибира на тъмно човекът.

(Когато излязохме от кафяво — каменната сграда, дъждът беше спрял, но небето беше мътносиво, надигнал се беше вятър, който гонеше сметта по канавките и караше минувачите да притискат шапки. Следващият адрес беше на четири преки, скромен, но модерен жилищен блок с портиер в униформа: отивахме в жилището на мис Едит Шо, млада жена на около двадесет и пет години, журналистка в редакцията на едно списание. „Някакъв информационен седмичник. Сигурно има хиляда книги. Ама няма вид на книжен плъх. Здраво, право момиче и много момчета около нея. Прекалено много — изглежда, не може да се задържи по-дълго с никое от тях. Добре, че наближаваме, защото… Отивам аз веднъж при нея, а тя като пребита котка. Току-що беше абортирала. Обикновено съм против такива работи; верующа съм. Е, викам й, защо не се омъжи за този човек? А истината е, че не знаела за кого да се ожени; не знаела кой е бащата. И освен това последното нещо, което искала, било съпруг или бебе.“)

МЕРИ (оглежда обстановката от отворената входна врата на двустайния апартамент на мис Шо): Нямаме много работа тук. Само ще вземем праха. Тя всичко си подрежда. Виждаш ли колко много книги. От пода до тавана — все рафтове.

(Като изключим претоварените полици, жилището беше приятно полупразно, по скандинавски светло и непретрупано. В него имаше едно старинно писалище с ролетка и пишеща машина — на валяка имаше лист и аз хвърлих поглед към написаното:

Троен интервал и по-долу пишеше:

Т. К.: Поетеса ли е мис Шо?

МЕРИ: Все нещо пише. Не знам какво е. Като го гледам, струва ми се, че е била дрогирана, когато го е писала. Я ела да ти покажа нещо.