Трумэн Капоте - Музика за хамелеони

Беше вторият ден на октомври.

Джейк не поиска да ме придружи, макар че му предложих; даде ми колата си и след като обядвахме, поех от мотел Прерия към ранчото на Боб Куин, където имах уговорена среща с него. Спомних си последния път, когато бях минал из тия места: пълнолунието, заснежените полета, режещия студ, говедата, които се бяха скупчили и се гушеха, и дъха им, който излизаше като пара в арктическия въздух. Сега, през октомври, пейзажът беше различен — и чудесен: неравностите на макадамовата настилка на пътя бяха като безброй застинали вълнички на едно черно море, което прорязва златен материк; от двете страни избелялата слама на овършаните жита пламтеше, жълтееше и на места чернееше под безоблачното небе. Бичета се гонеха из пасбищата, юници, крави с теленца пасяха, почиваха.

На входа на ранчото на една от подпорите на емблемата с кръстосаните томахавки се бе облегнало момиче, което се усмихна и ми махна да спра.

МОМИЧЕТО: Добър ден! Аз съм Нанси Куин. Татко ме изпрати да ви посрещна.

Т. К.: Щом е така, благодаря.

НАНСИ КУИН (като отвори вратата и се качи): Той лови риба. Ще трябва да ви показвам пътя.

(Тя е весело дванадесетгодишно хлапе с неравни зъби и момчешки вид. Тъмнорусата й коса е късо подстригана, цялата е в лунички, облечена е в избелял бански костюм. На едното й коляно има мръсен бинт.)

Т. К. (по повод на превръзката): Ударила си се?

НАНСИ КУИН: Не. Да, ама ме хвърли.

Т. К.: Как така хвърли?

НАНСИ КУИН: Пакостника ме хвърли. Много злонравен кон. Затова му викат така — Пакостника. Всички деца от ранчото са падали от него. Че и повечето от големите. А пък аз им казах, е да, ама хайде ще видите, че мога да го яздя. И се задържах. Две секунди по часовник. Идвали ли сте по-рано?

Т. К.: Веднъж, преди години. Но беше през нощта. Помня, че имаше един дървен мост.

НАНСИ КУИН: По-нататък е, ей там!

(Минахме моста — чак сега видях Синята река, но успях само да я зърна, тя бе неуловима за погледа ми, като полет на колибри, защото надвисналите клонаци — голи, когато ги бях видял последния път, я криеха зад завеса от неопадали още есенни листа.)

Били ли сте в Апълтън?

Т. К.: Не.

НАНСИ КУИН: Никога ли? Че как може? Не съм виждала човек, дето да не е ходил в Апълтън.

Т. К.: Голям пропуск ли е?

НАНСИ КУИН: А, какво пък толкова. Там живеехме. Но тук по̀ ми харесва. Можеш да си ходиш където си щеш и правя това, дето най го обичам. На риба. Стрелям койоти. Татко каза, че ще ми дава по един долар за всеки койот, който застрелям, и като ми даде над двеста долара, намали по десет цента за койот. Нищо, на мен пари не ми трябват. Аз не съм като сестрите ми. Те не могат да си отлепят лицето от огледалото.

Имам три сестри и да ви кажа ли — на тях не им е много хубаво тук. Не обичат коне; всичко им е омразно. Момчета. Само това им е в ума. Когато живеехме в Апълтън по-рядко виждахме татко. Да има да няма — веднъж седмично. И се парфюмираха, и червило си слагаха, и ходеха с много момчета. Мама нищо не им казваше. Тя е доста като тях в някои работи. Много се занимава със себе си и все се докарва. Но татко е много строг. Не дава на сестрите ми да ходят с никакви момчета. Нито да си слагат червило. Веднъж едни момчета, дето ходеха с тях в Апълтън, пристигнаха с кола и татко ги посрещна с ловната пушка; каза им, че ако ги види още веднъж тук, ще им откъсне главите. Изчезнаха като дим! А момичетата се скъсаха от плач. Аз пък си умрях от смях.

Виждате ли там, дето пътят се разделя? Спрете там.

(Спрях колата, двамата слязохме. Показа ми един проход сред дърветата: сенчеста пътека се спускаше надолу през листака.)

Ще ви изведе право там.

Т. К. (внезапно обхванат от страх да остана сам): Не идваш ли с мен?

НАНСИ КУИН: Татко не обича да има някой наоколо, когато говори по работа.

Т. К.: Добре тогава. Благодаря.

НАНСИ КУИН: Няма нищо.

И тя се отдалечи, като си подсвиркваше.

На места пътечката бе тъй обрасла, че трябваше да отмествам клони, да провирам лице през листната завеса. Провирах крака сред храстите на дивата метла, някакви тръни се полепиха по панталоните ми; високо в клоните грачеха врани. Видях една кукумявка; странно е да видиш кукумявка денем; тя примигваше, но не помръдна. За малко не се блъснах в пчелна хралупа — това беше стар, кух дънер, който гъмжеше от черни диви пчели. Непрекъснато чувах реката, това беше равномерен ромолящ шум, после пътеката сви, видях я, видях и Куин.

Той носеше гумен гащеризон и държеше гъвкава рибарска пръчка; тъй както диригент държи палка. Беше нагазил до кръста, видях го гологлав в профил; косата му не беше вече прошарена, а бяла като водата, която се пенеше и струеше покрай бедрата му. Прииска ми се да се обърна и да избягам, защото картината, която виждах, възкреси онзи отдавнашен ден, в който двойникът на Куин, преподобният Били Джо Сноу, бе чакал да отида при него, нагазил до кръста във водата. Изведнъж чух името си — Куин ме викаше, правеше ми знаци и газеше към брега.