Трумэн Капоте - Музика за хамелеони

5 февруари 1976: Миналата седмица купих рамка за фотографията на Ади. Сложих я на масата в спалнята. Вчера я преместих в едно чекмедже. Караше ме да се чувствам неловко, защото снимката изглежда тъй жива — особено прозявката на котенцето.

14 февруари 1976: Получих три картички валентинки 4, една от старата ми учителка мис Ууд, друга от счетоводителя, който отговаря за данъчното ми облагане, и една трета, подписана от Боб Куин — с обич! Шега, разбира се. Представата на Джейк за черен хумор?

15 февруари 1976: Позвъних на Джейк, призна, че да; той бил изпратил валентинката. Казах му: „Добре де, сигурно си бил пиян“. Отговори ми: „Бях“.

20 април 1976: Кратко писмо от Джейк, надраскано на бланка на мотел Прерия : „От два дни съм тук и събирам клюки, главно в Кафе окей . Пощенецът е все още в Хонолулу. Хуанита Куин е получила удар. Състоянието й било тежко. Жалко за Хуанита, тя ми е симпатична. Но съпругът й е здрав като бик. Което е добре за мен. Не искам нищо да се случи на Куин, докато не го пипна. Бюрото може да е забравило цялата история, но не и аз. Никога няма да се откажа. Искрено…“.

10 юли 1976: Снощи се обадих на Джейк, два месеца нямах вест от него. Говорих с един нов Джейк Пепър или по-скоро със стария Джейк Пепър, това беше друг човек — енергичен, оптимист, сякаш приспаното от алкохола съзнание се бе пробудило, като хищник с отпочинали мускулчета, готов за лов. Бързо разбрах какво го е въодушевило: „Хванах дявола за опашката. Златен случай!“. Златният случай, макар и да съдържаше един интригуващ елемент, се оказа едно съвсем обикновено убийство; поне на мен така ми се стори. Млад мъж, двадесет и две годишен, живеел с престарелия си дядо в скромна ферма; били сами. В началото на пролетта внукът убил стареца, за да наследи фермата и да сложи ръка върху парите, икономисвани от жертвата петаче по петаче и скрити под дюшека. Съседите забелязали, че старият фермер изчезнал и видели младежа да кара лъскава нова кола. Полицията била уведомена, бързо се установило, че внукът не може да обясни внезапното и безследно изчезване на дядото и че новата кола е купена със стари пари. Заподозреният нито признавал, нито отричал, че убил дядо си, макар всички да били сигурни, че той е извършил това. Имало една трудност: липсата на труп. Няма ли труп, не може да се задържи заподозреният. Но както и да търсели, не можели да намерят жертвата. Местната полиция поискала помощ от Щатското бюро за разследване и случаят бил поверен на Джейк. „Да ти се завърти свят. Хлапакът е хитър като дявол. Умът му сече и кой знае какво е сторил със стареца. И ако не открием тялото, не можем и с пръст да го пипнем. Но аз съм сигурен, че е някъде из фермата. Инстинктът ми подсказва, че е накълцал дядото на парчета и ги е заровил на различни места. Трябва ми само едно — главата. Ще я намеря, пък ако ще акър по акър да изора цялата ферма. Педя по педя.“ Когато той затвори, почувствах, че ме обзема гняв; и ревност: това не бе леко бодване, а жесток удар, сякаш току-що бях узнал, че ми е изневерил човекът, когото обичам. Истината е, че не исках Джейк да проявява интерес към друг случай, освен онзи, от който се интересувам аз.

20 юли 1976: Телеграма от Джейк: „Имам глава ръка една бройка крака два стоп Заминавам на риболов Джейк“. Чудно, защо ми изпрати телеграма, вместо да позвъни? Дали си мисли, че се дразня от успеха му? Напротив — радвам се, защото така самочувствието му е поне отчасти възстановено. Дано само е отишъл на риболов някъде близо до Синята река.

22 юли 1976: Написах на Джейк поздравително писмо и му съобщих, че заминавам за чужбина за три месеца.

20 декември 1976: Коледна картичка от Сарасота — „Ако наминете насам, моля, отбийте се. Бог да ви благослови. Мерили Конър“.

22 февруари 1977: Бележка от Мерили: „Продължавам да съм абонирана за вестника на градчето и си помислих, че изрезката, която съм приложила, може да ви заинтересува. Писах на съпруга й. Той ми изпрати такова мило писмо след нещастието с Ади“. Изрезката беше съобщение за смъртта на Хуанита Куин, починала в съня си. Странно, но нямало да има траурна церемония или погребение, защото желанието на покойната било да бъде кремирана и пепелта й разпръсната по Синята река.

23 февруари 1977: Телефонен разговор с Джейк. Той каза малко срамежливо: „Привет, прерийни приятелю! Отдавна не сме зървали лицето ти, страннико“. Истината е, че му бях писал от Швейцария, а той не ми бе отговорил, освен това два пъти му бях звънял по телефона през коледната ваканция, но не бях успял да се свържа с него. „О, да, бях в Ориган.“ Минах към същественото: съобщението за смъртта на Хуанита Куин. Както и очаквах, той каза: „Подозирам нещо“; когато го запитах защо, отвърна ми: „Има ли кремация, винаги подозирам нещо“. Поговорихме още четвърт час, но разговорът не вървеше, насилвахме се, той особено. Дали не му напомням за неща, които той, каквито и да са моралните му сили, вече му се иска да позабрави?