Трумэн Капоте - Музика за хамелеони

Т. К.: Вече години, откак престанах да пуша.

ДЖОРДЖ: Аз пък сега започнах. Но все още нямам навика да си купувам. Пуша от чуждите. Келнер, ще ми донесете ли пакетче цигари? Все едно каква марка, стига да не са ментолови. И още една Дива пуйка , моля.

Т. К.: Пие ми се кафе.

ДЖОРДЖ: Но получих отговор на благодарствената ми бележка. Дълго писмо. Наистина бях изненадан. В плика бе сложила и снимката си. Полароидна, цветна. Тя, по бански костюм, на плажа. Може да е била на дванадесет, но изглеждаше шестнадесетгодишна. Чудесно момиче, с къса къдрава черна коса й най-сините очи.

Т. К.: Отсенки на Хъмбърт-Хъмбърт.

ДЖОРДЖ: Кой?

Т. К.: Нищо. Герой от един роман.

ДЖОРДЖ: Никога не чета романи. Мразя да чета.

Т. К.: Да, знам. Нали аз ти пишех всичките литературни разбори. И какво обясняваше мис Линда Рейли?

ДЖОРДЖ (след като мълчи цели пет секунди): Беше много тъжно. Трогателно. Казваше, че отскоро живеела в Ларчмънт и нямала приятели, била хвърлила десетки бутилки във водата, но аз съм бил единственият, който съм й отговорил, след като съм намерил бележката. Била от Уисконсин, но баща й умрял, а майка й се омъжила; вторият й баща имал три свои дъщери и нито една от трите не я обичала. Беше писмо от десет страници, без правописни грешки. Казваше доста умни неща. Но звучеше наистина страдалчески. Надявала се отново да й пиша и ако отида с колата до Ларчмънт, да се срещнем някъде. Може би не ти се слуша — ако те отегчавам, кажи…

Т. К.: О, не. Продължавай.

ДЖОРДЖ: Запазих снимката. Всъщност сложих я в портфейла си. Заедно със снимките на другите ми деца. Нали разбираш — поради писмото започнах да си мисля за нея като за едно от децата ми. Това писмо не ми излизаше от главата. Същата вечер, когато се качих на влака за дома, направих нещо, което много рядко бях правил дотогава. Влязох във вагон — бара, поръчах си две уиски без вода и препрочетох писмото няколко пъти. Научих го наизуст. Когато се прибрах, казах на жена ми, че съм си донесъл работа за довършване. Затворих се в свърталището си и започнах писмо до Линда. Писах до полунощ.

Т. К.: Пи ли през всичкото това време?

ДЖОРДЖ (изненадан): Защо?

Т. К.: Може би има някакво отношение към онова, което си написал.

ДЖОРДЖ: Да, пих, и признавам, че писмото ще да е било доста развълнувано, но наистина се тревожех за това дете. Исках да му помогна. Писах какви грижи имат моите деца. Как Хариета имаше акне и нито едно момче не искаше да излиза с нея. Чак когато се подложи на козметични процедури, за да няма повече пъпки, нещата се промениха. Пишех й какви трудни мигове съм изживял и аз на млади години.

Т. К.: Ха! Аз пък навремето си мислех, че водиш идеалното съществуване на идеалния подрастващ американец.

ДЖОРДЖ: Показвах пред хората онова, което преценявах, че е за пред хора. Но сам си знам какво ми беше отвътре.

Т. К.: Не съм и подозирал.

ДЖОРДЖ: Около полунощ жена ми почука на вратата. Искаше да знае какво става с мен. Казах й да се връща в леглото, защото трябва да довърша спешно делово писмо и свърша ли, ще отида с колата до пощата. А тя — защо не изчакам до сутринта, дванадесет минавало. Избухнах. Женен съм от тридесет години и мога на пръсти да преброя колко пъти съм избухвал пред нея. Гертруда е една чудесна, чудесна жена. Обичам я от сърце и душа. Наистина, дявол да го вземе! Но й креснах: не, не може да изчака. Трябва да отпътува тази вечер. Много е важно.

(Един сервитьор подаде на Джордж пакет цигари, вече отворен. Той сложи една в устата си, сервитьорът му я запали, което впрочем не беше излишно, защото не виждам как би държал запалена клечка с треперещите си пръсти.)

И, боже мой, наистина беше важно. Защото чувствах, че не го ли пусна същата нощ, никога няма да го изпратя. Изтрезнея ли, ще ми се стори я твърде задушевно, я друго. А онова самотно, нещастно дете, което ми е разкрило сърцето си, как ще се почувства, ако не получи нито дума от мен? Не. Влязох в колата, отидох до пощата и щом пуснах писмото, щом то изчезна в тесния прорез, аз се почувствах твърде уморен, за да карам обратно до вкъщи. Заспах в колата. Когато се събудих, беше се зазорило, но жена ми спеше и не ме усети, че се прибирам.

Едва имах време да се избръсна и преоблека, преди да хукна, за да хвана влака. Докато се бръснех, Гертруда влезе в банята. Усмихна се, не спомена за снощната ми невъздържаност. Но държеше портфейла ми и каза: „Джордж, ще дам да увеличат снимката на Джеф от училищното им тържество, за да я изпратим на майка ти“ и започна да рови между снимките в портфейла ми. Свари ме неподготвен, когато ме запита внезапно: „Кое е това момиче?“.