След като полицаите си отидоха, знаех къде ще я намеря. В онази стая, там, където рисува. Вътре беше тъмно и тя седеше на един стол с право облегало и се взираше в тъмнината. Каза: „Снимката в портфейла ти. Това е било момичето“. Отрекох, а тя: „Моля те, Джордж. Няма защо да лъжеш. Вече няма да има защо да лъжеш“.
Пренощува в тази стая и оттогава само там спи. Стои заключена и рисува лодки. Една и съща лодка.
Т. К.: Може би наистина си постъпил малко необмислено. Но не виждам защо така упорито не иска да ти прости.
ДЖОРДЖ: Ще ти кажа защо. Това не беше първото ни посещение от полицията.
Преди седем години при нас неочаквано изви снежна виелица. Прибирах се с колата и макар че бях близо до дома, загубих се на няколко пъти. Спирах и питах различни хора за пътя. Питах и едно дете, момиченце. Няколко дни по-късно полицията ни посетя. Не съм бил у дома, говорили с Гертруда. Казали й, че в неотдавнашната виелица един мъж, който им бил описан с външност като моята и с буик с моя номер, слязъл от колата си и неприлично се разголил пред едно момиченце. Наговорил му мръсни думи. Момичето казало, че написало номера на колата върху снега под едно дърво, а когато снеговалежът спрял, написаното било още четливо. Не можеше да се отрече — това бе номерът на моята кола, но историята не беше вярна. Убедих Гертруда, убедих и полицията, че момичето или лъже, или пък е сбъркало номера.
Но сега полицията дойде за втори път. За друго малко момиче.
И така, жена ми си седи в нейната стая. Рисува. Защото не ми вярва. Тя мисли, че момичето, което е написало номера на снега е казало истината. Аз съм невинен. Пред бога, заклевам се в живота на децата си, невинен съм. Но жена ми заключва вратата и спуска щорите. Не ми вярва. А ти?
(Джордж свали тъмните си очила и ги изтри със салфетка. Сега разбрах защо ги носи. Не за това, че бялото на очите му беше пожълтяло и кървясало. А защото очите му бяха като две разбити призми. Никога не бях виждал такъв траен отпечатък на болка, на страдание — сякаш бе завинаги белязан със скалпел. Беше непоносимо и когато той ме погледна, отвърнах глава.)
А ти вярваш ли ми?
Т. К. (пресяга се през масата, улавя ръката му и я стиска отчаяно): Разбира се, Джордж. Разбира се, че ти вярвам.
Място на действието : Джаксъновият площад, именуван на Ендрю Джаксън — тристагодишен оазис, който се гуши в стария квартал на Нови Орлеан: неголям парк, над който се извисяват сивите кули на катедралата „Сейнт Луис“ и най-старите, а може да се каже — и най-сдържано изисканите жилищни блокове в Америка, кооперациите Понталба.
Време на действието : 26 март 1979, пищен пролетен ден. Глициниите се вият, азалиите азалеят, сергиджиите продават стоката си (фъстъци, рози, пържени скариди в картонени купички), кочияшите предлагат разходка с файтон, откъм Мисисипи ечат сирените на плаващите по течението кораби, весели балончета, чиито връвчици са държани от засмени, подскачащи деца, плават игриво в сребристосиния въздух.
„На мъжа му дай път да пътува“ — въздъхвам аз като чичо Бъд, който беше търговски пътник в миговете, в които намираше сили да се откъсне от своята люлка на пруста и от своите джинфисове. Да, път ми дай да пътувам; ето на — само през последните няколко месеца бях в Денвър, Бют, Солт Лейк Сити, Ванкувър, Сиатъл, Портланд, Лос Анджелис, Бостън, Торонто, Вашингтон, Маями. Но ако някой ме запита, вероятно ще му кажа, при това искрено: ама аз никъде не ходя, цяла зима не съм излизал от Ню Йорк.
И все пак на мъжа му дай път да пътува. Ето ме пак в Нови Орлеан, моя стар роден град. Припичам се на слънце на една пейка в парка на Джаксън Скуеър, където открай време, още от ученик, обичам да си изтягам краката, да гледам, да слушам, да се прозявам, да се почесвам, да си фантазирам и да си говоря сам. Да не би да сте от хората, които никога не си говорят сами? Искам да кажа — гласно. Може би си мислите, че това правят само онези, на които главата не е наред. Мен ако питате, това е здравословен навик. Хем си правиш компания, хем не ти възразяват — плещиш си каквото си искаш и се отърсваш от някои неща, които ти тежат.
Ето например да вземем сградите Понталба отсреща. Наистина са ги изпипали, с тези дантелени решетки по фасадите, с високите френски прозорци, засенени с щори. Това са първите сгради с апартаменти, построени в САЩ; в тях продължават да живеят роднини на първоначалните обитатели на тези аристократични помещения с много въздух и високи тавани. Дълго време имах зъб на Понталба. Ето защо. Някога, когато бях на около деветнадесет години, живеех в един апартамент няколко преки по-нататък, на Роял стрийт; беше невзрачно, запуснато жилище, рай за хлебарките, което тръпнеше като от земетресение всеки път, когато трамваят издрънчаваше по уличката. Нямаше отопление; зимно време да те е страх да слезеш от леглото, а през влажните летни жеги все едно че плуваш в неизстинало консоме. Вечната ми мечта беше как един прекрасен ден ще си изляза от това тъжно място и ще се преместя в селенията на Понталба. Но дори да имах пари за такова нещо, пак нямаше да стане. За да получиш апартамент в Понталба, трябва някой от обитателите да умре, след като ти го е завещал, а освободи ли се жилище, град Нови Орлеан по традиция го предоставя на някой виден гражданин срещу твърде нормиран наем.
Читать дальше