Трумэн Капоте - Музика за хамелеони

Т. К.: Горе-долу.

ГОЛЯМАТА ДЖУНБЪГ ДЖОНСЪН: Кога бе за последен път на Марди гра ?

Т. К. (отговарям неохотно, защото нямам желание да си спомням за Марди гра : не се забавлявах на този празник — олелия, улиците гъмжат от предрешени, забулени хора, от кошмарни маски; като малък, видех ли шумната гмеж на Марди гра после сънувах лоши сънища): Не съм бил от дете. Все се загубвах в тълпата. Последния път, когато се загубих, ме отведоха в полицейския участък. Там плаках цяла нощ, докато ме откри майка ми.

ГОЛЯМАТА ДЖУНБЪГ ДЖОНСЪН: Проклети полицаи! Знаеш ли, тази година нямахме Марди гра , защото полицията стачкуваше. Представяш ли си, в такъв ден да стачкуват! Това струваше на града милиони. Чисто изнудване. Имам някои добри приятели полицаи, редовни мои посетители. Но иначе всичките са от един дол дренки. Никога не съм имала високо мнение за законността тук при нас, а откакто се отнесоха така с мистър Шо, съвсем си го развалих. Този Джим Гарисън, окръжният прокурор. Какъв долен мръсник! Дано дяволите го пекат на бавен огън. И ще го пекат. Лошото е само, че мистър Шо няма да е там, да види. Горе от небето, защото аз знам, че мистър Шо е в рая, той няма да може да види как старият Гарисън се пържи в ада.

(Г. Дж. Дж. говори за Клей Шо, архитект, култивиран човек, на когото Нови Орлеан дължи голяма част от най-добрата реставрация на историческите сгради. По едно време Шо беше обвинен от Джеймс Гарисън — градски прокурор, човек, който се заяждаше с целия град и беше болен от желание да пишат и говорят за него, — че бил ключовата фигура в някакъв си заговор за убийството на президента Кенеди. Шо бе съден два пъти по тези скалъпени обвинения и макар че и двата пъти го оправдаха напълно, той излезе от цялата история почти разорен. Заболя и преди няколко години умря.)

Т. К.: След последния процес получих писмо от Клей. Пишеше ми: „Винаги съм си мислил, че съм малко параноик, но след като преживях това, знам, че никога не съм бил и знам, че никога няма да бъда“.

ГОЛЯМАТА ДЖУНБЪГ ДЖОНСЪН: Какво е това — параноик?

Т. К.: Как да ти кажа. Нищо. Щом не я приемеш сериозно, параноята е нищо.

ГОЛЯМАТА ДЖУНБЪГ ДЖОНСЪН: Мистър Шо наистина ми липсва. През цялото време, докато той преживяваше изпитанието си, имаше мерило кой в града е джентълмен и кой не е. Един джентълмен, срещне ли мистър Шо на улицата, ще килне с пръст шапката си да го поздрави, а копелетата гледат право пред себе си. (Смее се.) Мистър Шо беше забавен. Влезеше ли в кръчмата, винаги ме разсмиваше. Чувал ли си неговата история за Джеси Джеймс? Един ден Джеси Джеймс обирал влак на запад, скача от коня във вагона, след него бандата му, всички с извадени пистолети, и Джеси Джеймс изревава: „Горе ръцете! Жените ще оберем, мъжете ще изнасилим“. Тогава един се обажда: „Не бъркате ли, сър? Не искате ли да кажете, че ще оберете мъжете и ще изнасилите жените?“. А пък един друг, с нежно гласче: „Вие си гледайте вашата работа! Мистър Джеймс знае как да обира влакове“.

(Две, три, четири — камбаните на катедралата „Сейнт Луис“ отброяват часа — … пет… шест… Плътен звън, като златен баритон, отглас славословен на отколешни събития, звуците се леят над парка тържествено, като пристъпващия здрач: музика, която се смесва със смеха и брътвежа, веселите подвиквания за сбогом на хлапетата, смесва се със самотния печален вой на далечна корабна сирена, с пролетно пристъпващите звънчета откъм количката на скрежкопродавеца. Голямата Джунбъг Джонсън поглежда големия грозен Ролекс на китката си така, че да не я забележа.)

ГОЛЯМАТА ДЖУНБЪГ ДЖОНСЪН: Боже мили, трябваше да съм вече на половината път до дома. Вечерята на Джим не може да е на масата по-късно от седем, а той не ще друг да му я приготвя — само аз. Не ме питай защо. Не е имало и няма да има по-лоша готвачка от мен. Само едно мога както трябва — да точа бира. И… а, ето че се сетих: довечера съм на тезгяха. Сега обикновено работя денем, а през останалото време е Ирма. Но едно от момченцата на Ирма се разболяло и тя иска да си е при него. Забравих да ти кажа, но сега имам съдружничка, едно овдовяло момиче, засмяно, пък и работно. Ирма била женена за един, който имал птицеферма, а той да вземе, че да умре — оставил я с пет момченца, две от тях близнаци, а още няма и тридесет. Блъскала се да се препитава от птицефермата — люпила пилета, извивала им вратовете и ги докарвала с камион на тукашния пазар. Всичко сама. А е такава една крехка, но има разкошна фигура и коса с естествено ягодов цвят, къдрава като моята. Би могла да отиде в Атлантик сити и да спечели конкурс по красота, само да не беше кривогледа: защото Ирма е толкова кривогледа, че тебе гледа, мене вижда. Започна да идва в кръчмата с другите момичета, дето пристигат с камиони. Отпърво я помислих за сбъркана, както са повечето камионджийки, но излезе, че не е така. Тя е по мъжете, не е по жените. А и мъжете я харесват, нищо, че е кривогледа. Мисля си, че и моят я харесва тайничко; дразня го, а пък той много се ядосва. Но ако искаш да знаеш, доста ясно долавям, че Ирма пламва от сърбеж, когато Джим е наоколо. В такъв миг ти става ясно накъде гледа. Е, аз пък няма да живея вечно; когато си отида, ако искат, да се съберат, нямам нищо против. Аз си получих моето щастие. И знам, че Ирма ще се грижи за Джим. Чудесно момиче е. Затова я склоних да ми стане съдружничка. Колко хубаво, че се видяхме, Жокей, нали така? Намини по-късно. Още нищо не сме си казали. А сега да хуквам със старите си кокали.