Трумэн Капоте - Музика за хамелеони

Неприятното положение, в което се намирам, е последица от една поредица разговори, които водих преди година с Робърт М., дребничък, слабичък, безобиден на вид младеж, който беше в една от килиите за смъртни в Сан Куентин и чакаше да го екзекутират, след като го бяха осъдили за три убийства: майка си и сестра си пребил и удушил един затворник от същата килия, докато чакал да го съдят за първите две убийства. Робърт М. беше интелигентен психопат; опознах го добре и той без задръжки говореше пред мен и за живота, и за престъпленията си — подразбираше се от само себе си, че няма да пиша, нито ще споделя с някого онова, което той ми разказва. Правех проучване на тема убийци рецидивисти и Робърт М. стана един от случаите, включени в досиетата ми. Що се отнася до мен, нещата стигнаха дотук.

Но след това, два месеца преди да се затворя в задушната телефонна кабинка на летището на Лос Анджелис, ми се обади един детектив от канцеларията на шерифа в Сан Диего. Обади ми се в Палм Спрингс, където имах къща. Беше учтив и с приятен глас; каза, че знаел за многобройните ми разговори с осъдени убийци и искал да ми зададе някои въпроси. Поканих го да дойде с кола в Спрингс и да обядва с мен на следващия ден.

Джентълменът не пристигна сам, а с още трима детективи от Сан Диего. И макар че Палм Спрингс е дълбоко в пустинята, въздухът беше напоен с онова подозрение, за което ние американците казваме „намирисва ми на развалена риба“. Все пак не показах изненадата си от това, че гостите ми внезапно се оказват четирима вместо един. Но моето гостоприемство не ги интересуваше; истината е, че дори отказаха да обядват. Искаха само едно — да поговорим за Робърт М. Добре ли го познавам? Признавал ли е пред мен, че е извършил убийствата? Пазя ли бележки за нашите разговори? Оставих ги да зададат въпросите си, избягвайки да им отговарям, и накрая на свой ред ги запитах: защо се интересуват толкова от познанството ми с Робърт М.?

Ето каква беше причината: поради някаква юридическа формалност Федералният съд бил отменил присъдата на Робърт М. и препратил делото за повторно разглеждане в калифорнийския съд. Новият процес трябваше да започне в края на ноември — с други думи, след около два месеца. След като ми изложи всички тези факти, един от детективите ми връчи мъничък документ с безукорно законен вид. Беше призовка, с която ми нареждаха да се явя на делото на Робърт М., както можеше да се предполага, като свидетел на обвинението. Окей, бяха ме изиграли, идеше ми да се пукна от яд, но се усмихнах и кимнах, те също се усмихнаха и казаха какво добро момче съм и колко са благодарни, че показанията ми ще помогнат Робърт М. да бъде изпратен направо в газовата камера. Този невменяем убиец! Засмяха се и се сбогуваха: „Довиждане в съда“.

Нямах намерение да се явявам, въпреки призовката, макар че ми беше известно какви са последиците: ще ме арестуват за незачитане на съда, ще ме глобят и изпратят в затвора. Нямах високо мнение за Робърт М., нито пък желание да го защищавам; знаех, че е виновен за трите убийства, че е опасен психопат, който в никакъв случай не трябва да бъде пуснат на свобода. Но знаех също, че щатският съд разполага с изобилен доказателствен материал, за да потвърди смъртната му присъда и без моите показания. А главното беше това, че Робърт М. ми се бе доверявал, след като тържествено му бях дал дума, че няма да повтарям пред никого казаното ми от него, нито ще го използвам по някакъв друг начин. При тези обстоятелства да се отметна от обещанието си, би било низост и би убедило Робърт М. и мнозината други като него, с които бях разговарял, че са се доверявали на един полицейски доносник, чисто и просто на едно подставено лице.

Посъветвах се с няколко адвокати. Всички ми дадоха един и същи съвет: да се явя, а пренебрегна ли призовката — мога да очаквам най-лошото. Всички ми съчувстваха за тежкото положение, в което бях изпаднал, но никой не виждаше изход, освен да напусна Калифорния . Незачитането на съда не е провинение, за което могат да те екстрадират, и веднъж напуснал щата, властите не можеха да предприемат нищо против мен. Имаше само едно: няма да мога никога да се завърна в Калифорния. Не мислех, че това е чак толкова тежка загуба, макар че поради лични задължения и някои имуществени въпроси ми беше трудно да замина толкова бързо.

Забравих за наближаващата дата и още се помайвах в Палм Спрингс в деня, когато процесът започна. Сутринта Миртл Бенет, която се грижеше за домакинството ми и ми беше предана приятелка, се втурна в къщата с вик: „Бързай! Чух по радиото. Издали са заповед за арестуването ти. Всеки миг ще бъдат тук“.