Трумэн Капоте - Музика за хамелеони

Шест… шест… шест… гласът на камбаната, която отброява часовете, се помайва в зеленеещия въздух, трепти и замира в съня на историята.

Едни градове, като опаковани кутии под коледна елха, крият неочаквани подаръци, тайни радости. Други градове винаги ще останат опаковани кутии, пазители на загадки, които никога няма да бъдат разгадани, ще останат завинаги скрити от очите на туристите посетители и дори от най-любопитните и настойчиви пътешественици. За да опознаеш такива градове, за да ги разопаковаш, така да се каже, трябва да си се родил там. Венеция е от тях. Когато октомври отмине и ветровете на Адриатика отвеят последния американец и дори последния германец, след като те бъдат отнесени и куфарите им полетят след тях, разкрива се една нова Венеция: клика élégants de Venise, крехки, линеещи херцози с бродирани жилетки, безплътни графини, подкрепяни от бледи, източени племенници; създания от света на Джеймс, романтични силуети на Д’Анунцио, които не биха и помислили да напуснат теменужения сумрак на своите палацо в летен ден, когато шетат чужденците; те се появяват, за да хранят гълъбите и да се разхождат под аркадите на Пиаца Сан Марко , запътват се за следобедния си чай във фоайето на Даниели ( Грити ще отвори едва напролет) и — най-забавното — пият с жадни глътки мартини и дъвчат топли сандвичи със сирене в уютното помещение на Хариʼс Американ бар , който съвсем доскоро е бил водопойно корито изключително за грубогласните орди, долетели откъм Алпите и морето.

Друг такъв загадъчен град с двойствен живот е Фес, а също и Бостън — понятно ни е, че тайнствените племенни обреди се извършват зад добре поддържаните фасади и лилавите сводести прозорци на Луисбърг Скуеър, но с изключение на онова, което са ни разкрили някои от малцината бостънски литературни избраници, ние не знаем какви са шифрованите ритуали и никога няма да узнаем. Все пак от всички потайни градове струва ми се, че Нови Орлеан е най-прикритият, най-непроницаемият за външни хора. Високите зидове, зелената листна завеса, железните порти със спуснати резета, прозорците, засенени с жалузи, тунелите от сенчест листак, водещи към избуяли, обрасли градини, където спорят цветовете на мимозата и на камелията, където гущерите се припичат мързеливо, стрелкат раздвоени езичета или се гонят под палмите — този декор не е случаен, а архитектурен камуфлаж, маска както от бала на Марди гра , маска, зад която се крият обитателите на тези сгради — засланящи от външния свят братовчеди, които имат помежду си стотици други братовчеди, свързани със заплетените и преплетени нишки на роднинството; те си шепнат, седнали до смокинята, под нежния ромон на чучура, който разхлажда тяхната спотаена градина.

Свири пиано. Не мога да разбера откъде долитат звуците: свирят силни пръсти, някой е яхнал майсторски инструмента и здраво го пришпорва: „Аз искам, аз искам…“. Изпълнителят е черен, при това добър — „Искам една мама, една голяма дебела мама, една голяма дебела мама и месата й да се тресат, йеа!“.

Отекват стъпки. Високи дамски токчета — те се приближават и спират пред мен. Това е тънката, почти красива скандалджийка, която бях подслушвал в ранния следобед да се кара със своя „менажер“. Тя ми се усмихва, след това ми намига — с едното око, после с другото, и сега гласът й не е сърдит. Звукът му е такъв, какъвто е вкусът на бананите.

ТЯ: Как сте?

Т. К.: Нищо, радвам се на живота.

ТЯ: С времето как сте?

Т. К.: Сега ще видя. Мисля, че е шест, шест и нещо.

ТЯ (смее се): Искам да кажа, вие имате ли време. Защото имам едно местенце, съвсем наблизо — ей там зад ъгъла.

Т. К.: Не, днес не.

ТЯ: Сладък сте.

Т. К: Всеки има право на мнение.

ТЯ: Не ви поднасям. Наистина мисля, че сте сладък.

Т. К.: Благодаря.

ТЯ: Но ми се струва, че не се забавлявате. Хайде, елате. Ще видите как ще се забавляваме. Ще ви покажа. Ще бъде хубаво.

Т. К.: Не вярвам.

ТЯ: Но защо? Не ви ли харесвам?

Т. К.: Харесвате ми.

ТЯ: Тогава каква причина има? Кажете.

Т. К.: Много са.

ТЯ: Окей. Кажете ми една-едничка.

Т. К.: Ох, шери, дай да не комасираме .

Време на действието : Ноември 1970.

Място на действието : Международното летище на Лос Анджелис.

Седя в една телефонна будка. Часът е малко след единадесет сутринта, седя вече от половин час и се преструвам, че говоря по телефона. От телефонната будка виждам добре изход 38, откъдето минават пътниците по директния полет на ТУА, за Ню Йорк. Имам резервация за този полет, билет, в който е вписано измислено име, но налице са всички основания да се съмнявам, че изобщо ще се кача на самолета. Да вземем например това, че на изхода стоят двама яки мъжаги с нахлупени шапки. Познавам ги и двамата — детективи са от канцеларията на шерифа в Сан Диего и имат заповед за задържането ми. Тъкмо затова се крия в телефонната будка. Истината е, че наистина съм натясно.