Трумэн Капоте - Музика за хамелеони

Мнозина белязани от съдбата са крачили по този площад. Пирати. Самият Лафит. Бони Паркър и Клайд Бароу. Хюи Лонг. Както и, заситнила под сянката на аления слънчобран, графиня Вилие Пиаца, съдържателка на една от най-префинените maison de plaisir на съседната улица, където са публичните домове: нейната къща се славеше с екзотичния си специалитет — пресни череши, сварени в сметана, подсладени с абсент и поднесени във влагалището на полегнала красавица квартеронка. Или пък друга една дама, тъй различна от графиня Вилие: Ани Кристмас, талиманката на докерите, която беше висока седем фута и човек често можеше да я види как крачи с по едно стофунтово буре с брашно под всяка мишница. И Джим Боуи. И мистър Неди Фландърс, пъргав осемдесет, а може би деветдесетгодишен джентълмен, който до преди няколко години всяка вечер се появяваше на площада и акомпанирайки си на хармоника, от полунощ до зори танцуваше степ, тоест тап-данс, изящно, като крехка марионетка. Образи. Чешити . Бих могъл да изброя стотици.

О-хо! Чувам, че нещо става отсреща. Май ще има меле. Един мъж и една жена, и двамата черни: мъжът е набит, с бичи врат, личи, че е положил доста грижи за фризурата си, но не и за обноските си; тя е тънка, с лимонова кожа, писклива, но почти красива.

ТЯ: Кучи син. Какво искаш да кажеш, че съм цепела марфата?! Не е вярно. Кучи син.

ТОЙ: Шшшт, ама че женска! Нали те гледах. Броих. Трима. Това прави шейсет зелени. Трябва да ми дадеш трийсет.

ТЯ: Бог да те убие, черно плашило. Като взема един бръснач, ще ти прережа гърлото чак до ушите. И дроба ти ще го накълцам на парченца и ще го хвърля на котките. И очите ти ще ги опържа в терпентин. Слушай, негре! Само да съм те чула още веднъж да ме наречеш лъжкиня.

ТОЙ (опитвайки се да я умилостиви): Захарче…

ТЯ: Захарче! Ще те захаросам аз теб.

ТОЙ: Мис Миртл, нали видях с очите си.

ТЯ (бавно, провлачено изсъсква): Пич. Негърско копеле. Не си имал майка. Родил си се от кучи задник.

(Зашлевява го. Силно. Обръща се и се отдалечава с вдигната глава. Той не тръгва след нея, остава на място и потрива страната си.)

Наблюдавам известно време скокливите хлапета с балоните, оживени от пролетта, и забелязвам, че те стръвно заобикалят един количкар, който продава тъй наречения скрежко: това е настърган лед, ароматизиран със сиропи с всички цветове на дъгата. Изведнъж разбирам, че и аз съм гладен и жаден. Мисля си дали да не се разходя до френския пазар и да се натъпча с бухти и онова горчиво, чудесно кафе с аромат на цикория, което правят в Нови Орлеан. То е по-добро от всичко в менюто на Антоан , който, между нас казано, не е добър ресторант. Същото се отнася и за повечето от прочутите заведения на града. Ресторант Галатоар не е лош, но там е претъпкано, не приемат резервации, трябва да чакаш на опашка, а това не си струва труда, поне за мен. Тъкмо когато вече съм решил да се насоча към пазара, случва се нещо непредвидено.

Ако има нещо, което да мразя, това е да те издебнат отзад и да ти кажат…

ГЛАС (дрезгав от изпитото уиски, мъжествен, но женски): Ако не познаеш на втория път, губиш. (Тишина.) Хайде, Жокей. Знаеш, че съм аз. (Мълчание, след това ръцете, които са закривали очите ми, се отстраняват и тя казва малко докачено.) Жокей, искаш да кажеш, не се сети, че съм аз, тъй ли? Да не ме познаеш мен , Джунбъг?

Т. К. (поемайки си дъх): Голямата Джунбъг Джонсън? Comment ça va?

ГОЛЯМАТА ДЖУНБЪГ ДЖОНСЪН (кискайки се весело): Ох, да не комасирам , че край няма. Стегни се, бой! Прегърни старата Джунбъг. Ей, че си кльощав. Както последния път, когато те видях. Колко тежиш, Жокей?

Т. К.: Сто двадесет и пет. Двадесет и шест.

(Трудно ми е да я обхвана, защото тя тежи два пъти по толкова; повече. Знам я едва ли не от четиридесет години — откакто живеех сам на онова безрадостно място, на Роял стрийт, и ходех в онази малко опасна пристанищна кръчма, която тя държеше и продължава да държи. Ако очите й бяха розови, би могла да бъде наречена албинос, защото кожата й е бяла като калия; също и рядката, къдрава коса. Веднъж ми разказа, че косата й побеляла за една нощ, когато била шестнадесетгодишна, а когато аз възкликнах: „За една нощ?“, тя каза: „От вагонетката на панаира и пишката на Ед Дженкинс. Двете ми се струпаха една след друга. Разбираш ли, една вечер се качих на панаирното влакче, онова край езерото, бяхме в последната вагонетка. А тя се откачи и за малко дето не изхвръкна от линията — на другата сутрин в косата ми имаше бели кичури. Само подир седмица стана и това с Ед Дженкинс, едно познато хлапе. Моята приятелка ми каза, че брат й й казал, че Ед Дженкинс имал такава голяма пишка, каквато никой не бил виждал. Беше приятен на вид, но един слабичък, на ръст почти като теб, та и аз не повярвах и един ден на шега му викам: «Ед Дженкинс, чувам, че си имал страшна пишка», а той: «Да, ей сега ще ти покажа» и взе, че наистина я показа, аз изпищях, а той вика: «Ей сега и ще ти я напъхам» и аз казах: «О, не, няма!» — тя колкото ръка на бебенце, хванало ябълка. Боже мили! Но го направи. Пъхна я. След страшно боричкане. А бях девствена. Почти. До известна степен. Така че можеш да си представиш. Скоро след това косата ми стана бяла като на вещица.“