Трумэн Капоте - Музика за хамелеони

Т. К.: Разбирам. Както и да е. И тъй, наобядвал си се с апетит и си се почувствал добре.

ДЖОРДЖ: Точно така. Точно така. Осъденият се наобядва с апетит. Цигара?

Т. К.: Не пуша.

ДЖОРДЖ: Правилно. Не пуши. Години не съм пушил.

Т. К.: Чакай да ти я запаля.

ДЖОРДЖ: В състояние съм да се оправя с една клечка, без да подпаля заведението, благодаря. Та докъде бяхме стигнали? А, да, обреченият вече е на път за кантората, успокоен и свеж.

Беше сряда, втората седмица на юли. Същински горещник. Бях сам в кабинета си, когато секретарката ми се обади по интеркома, за да ми каже, че на телефона била някаква мис Рейли. Не се сетих веднага и запитах: „Кой? Какво иска тя?“. А секретарката ми отговори, че било лично. Чак тогава ми проблесна. Казах: „О, да, свържете ме“.

И чух: „Мистър Клакстън, обажда ви се Линда Рейли. Получих писмото ви. Най-милото писмо, което съм получавала. Чувствам ви като истински приятел, затова се осмелих да ви позвъня. Надеждата ми е, че ще можете да ми помогнете. Защото се случи нещо и ако не можете да ми помогнете, не зная какво ще правя“. Нежен гласец на девойка, но така задъхан и възбуден, че трябваше да я помоля да говори по-бавно. „Нямам много време, мистър Клакстън. Обаждам се от телефона на горния етаж, а долу в хола мама всеки миг може да вдигне слушалката. Ето какво — имам едно куче, Джими. Шестгодишно е, но е много весело и живо. Мое си е още от времето, когато бях малко момиченце, освен него нищо друго нямам. Възпитано е като джентълмен. Не сте виждали толкова мило животно. Но мама иска да му даде нещо, за да заспи завинаги. Ще умра! Просто ще умра. Моля ви се, мистър Клакстън, не може ли да дойдете в Ларчмънт — ще ви чакам при отклонението на магистралата. Ще доведа Джими, а вие ще го вземете с вас. Ще го скриете, докато измислим какво да правим. Не мога да говоря повече. Мама се качва по стълбите. Утре ще издебна сгоден миг да ви се обадя, за да си уредим среща…“

Т. К.: А ти какво каза?

ДЖОРДЖ: Нищо. Тя затвори.

Т. К.: Но какво щеше да кажеш?

ДЖОРДЖ: Щом тя прекъсна, реших да й кажа „да“, щом пак се обади. Да, ще помогна на бедното дете да си спаси кучето. Това не значи, че трябва да го водя вкъщи. Ще уредя за една колибка там, където пазят домашни животни или нещо такова. И ако нещата не бяха взели друг ход, това и щях да направя.

Т. К.: Разбирам. Но тя не се обади повече.

ДЖОРДЖ: Келнер, за мене още едно от тези черните и чаша перие, моля. Да, обади се. И беше съвсем кратка. „Мистър Клакстън, съжалявам; измъкнах се незабелязано и ви се обаждам от една съседна къща, трябва да бързам. Мама откри вашите писма снощи, писмата, които вие ми писахте. Тя е луда, мъжът й също е луд. Мислят си най-различни страшни неща и първата й работа тази сутрин беше да отведе Джими, но не мога да говоря повече; ще се опитам да ви се обадя по-късно.“

Но вече не получих вест от нея — поне лично. Няколко часа по-късно ми се обади жена ми; да е било около три следобед. Тя каза: „Дарлинг, моля те, прибери се веднага щом можеш“ и гласът й беше тъй спокоен, че аз разбрах колко много е разтревожена; дори се досещах от какво, макар да се направих на изненадан, когато тя ми каза: „Тук има двама полицаи. Един от Ларчмънт и един от селото. Искат да говорят с тебе. Не ми казват защо“.

Какъв ти влак — не мога да чакам. Наех лимузина. Една от онези лимузини, които имат барче вътре. Не е много път, малко повече от час е, но успях да изгълтам доста сребърни куршуми. Не ми помогнаха особено; здравата бях изплашен.

Т. К.: Защо, за бога? Какво си сторил? Приятел от пен — клуба, далечният доброжелател.

ДЖОРДЖ: Де да беше така. Така ясно и просто. Както и да е, когато се прибрах, полицаите седяха в хола и гледаха телевизия. Жена ми им поднасяше кафе. Понечи да излезе от стаята, но аз казах: не, искам да чуеш всичко, каквото и да е то. Двамата полицаи бяха много млади и притеснени. В края на краищата не съм кой да е — състоятелен човек, виден гражданин, ходи на църква, баща на пет деца. Не се боях от тях. Само за Гертруда.

Ларчмънтският полицай описа как стоят нещата. Получил бил оплакване от мистър и мисис Хенри Уилсън, че тяхната дванадесетгодишна дъщеря, Линда Рейли, получавала писма с „подозрително естество“ от петдесет и две годишен мъж, а именно аз, и семейство Уилсън възнамерявали да подадат жалба в съда, в случай че не мога да дам убедително обяснение на поведението си.

Засмях се. О, добродушно, като Дядо Коледа. Разказах им цялата история. Как съм намерил бутилката. Казах, че съм отговорил само защото обичам шоколаден фъч. Смееха се, извиняваха се, не знаят къде да си сложат ръцете от неудобство и казват: нали знаете, в наше време на някои родители какво ли не им идва наум. Гертруда единствена не прие станалото като глупава шега. Без да забележа, тя бе напуснала стаята още докато съм обяснявал.