Трумэн Капоте - Музика за хамелеони

(Естествено не си спомнях за Майки Маноло, но кимнах и дадох вид, че да, разбира се. Не бих помнил и Джордж Клакстън, ако почти четиридесет години вече — откакто завършихме едно забележително невзрачно подготвително училище — той бе имал грижата да не се забравим. Беше добро, атлетично момче от охолно пенсилванско семейство; по нищо не си приличахме, но обстоятелствата ни накараха да сключим съюз — пишех му всички съчинения по английски и разбори на литературни произведения, в замяна на което той ми пишеше домашните по алгебра, а на изпит тайно ми подаваше листче с отговорите. В резултат на това четири десетилетия не можах да се отърва от едно „приятелство“, което изискваше всяка година-две да обядваме заедно.)

Т. К.: Човек рядко ще види жени в този ресторант.

ДЖОРДЖ: Това му харесвам. Другаде е пълно с кресливи курви. А тук има приятна мъжка среда. Знаеш ли, аз май че няма да ям. Заради зъба. Не мога да дъвча.

Т. К.: Яйца на очи?

ДЖОРДЖ: Имам да ти казвам нещо. Може пък да ме посъветваш.

Т. К.: Който се е вслушвал в съветите ми, обикновено е съжалявал. Все пак…

ДЖОРДЖ: Това започна през юни, миналата година. Тъкмо Джефри си беше получил дипломата — той е най-малкото ми момче. Беше събота, Джеф и аз бяхме на нашия малък плаж и боядисвахме една лодка. Джеф отиде горе до къщата да донесе бира и сандвичи и докато го нямаше, аз набързо се съблякох и влязох да поплувам. Водата беше все още студена. Истината е, че преди юли водата в пролива не е за истинско плуване. Но просто ми се искаше.

Навлязох доста навътре, после се отпуснах на гръб и се загледах в къщата. Наистина е хубава къща — гараж за шест коли, плувен басейн, тенис кортове; жалко, че така и не дойде — толкова пъти те канихме. Както и да е — водата ме носи, аз си мисля колко хубав е животът и изведнъж забелязвам — наблизо плава някаква бутилка.

Такава една от неоцветено стъкло, като от лимонада или газирана вода. Някой я запушил с тапа и я запечатал със скоч. Но виждам — вътре има лист хартия, нещо — пипано. Досмеша ме, правех такива работи като дете — повик за помощ в бутилки и ги хвърлях във водата: Помощ! Крушенец в океана!

И така, улових бутилката и изплувах на брега. Бях любопитен да видя какво има в нея. Оказа се бележка, написана преди месец от някакво момиче, което живее в Ларчмънт. Пишеше: Привет, непознатий. Казвам се Линда Рейли и съм дванадесетгодишна. Ако намерите това писмо, моля, пишете ми и ми кажете къде сте го намерили. Тогава ще ви изпратя кутия с домашни бонбони .

Работата е там, че когато Джеф дойде със сандвичите, премълчах за бутилката. Не знам защо, но премълчах. Сега ми се иска да му бях казал. Ако бях, може би нямаше да се случат тези работи. Но беше нещо като малка тайна, която исках да запазя за себе си. Шега.

Т. К.: Сигурен ли си, че не си гладен? Аз ще ям само омлет.

ДЖОРДЖ: Окей. Един омлет, много мек.

Т. К.: И тъй, ти писа на тази млада дама, мис Рейли?

ДЖОРДЖ (колебливо): Да. Да, писах.

Т. К.: И какво й писа?

ДЖОРДЖ: В понеделник, когато пак бях в кабинета си, преглеждах какво имам в чантата и намерих бележката. Казвам „намерих“, защото не си спомням да съм я слагал там. Беше ми минало през ума да пусна на детето една картичка — просто като мил жест, нали разбираш. Но същия ден обядвах с един клиент, който обича мартини. А ти знаеш — на обяд никога не пиех, пък и вечер не съм прекалявал. Но изпих две мартини и като се върнах в кабинета, главата ми се въртеше. И така, написах на това момиченце твърде длъжко писмо, не го издиктувах на диктофона или на секретарката, а го написах саморъчно: описах й къде живея, как съм намерил бутилката й, пожелавах й успех и добавях някаква глупост от рода на това, че макар да съм й непознат, от сърце й желая всичко хубаво.

Т. К.: Две мартини? Голяма работа!

ДЖОРДЖ: Сребърни куршуми. Така им казват на коктейлите мартини. Сребърни куршуми.

Т. К.: Какво ще го правиш този омлет? Не си го докоснал.

ДЖОРДЖ: Боже мой! Болят ме зъбите.

Т. К.: Много вкусно е наистина. За ресторантски омлет.

ДЖОРДЖ: След около седмица пристигна голяма кутия с домашни бонбони. Адресирано до кантората ми. Шоколаден фъч с пеканови ядки. Почерпих всички в бюрото и обясних, че го е направила дъщеря ми. Едно от момчетата каза: „Хайде де! Обзалагам се, че нашият Джордж тайно си има приятелка“.

Т. К.: А тя не беше ли изпратила и писмо?

ДЖОРДЖ: Не. Но аз й изпратих бележка, за да й благодаря. Съвсем кратка. Имаш ли да ми дадеш една цигара?