Трумэн Капоте - Музика за хамелеони

Т. К.: Моля те, Мери, да те почерпя едно такси.

МЕРИ: С метрото е много по-бързо. Но искам да се отбия на едно място. Наблизо е, ей тукичка.

(Това е тясна църквица, приклещена между масивните сгради в една странична улица. Вътре има два къси реда пейки за богомолците и малък олтар с гипсова отливка на разпнатия Исус, окачен над него. Сумракът е изпълнен с мирис на тамян и вощеници. При олтара една жена пали свещ и пламъчето й трепка като просъницата на неспокоен дух; освен нея ние сме единствените богомолци. Коленичим заедно на последната скамейка и Мери изважда от чантата си две броеници — „винаги нося със себе си и две резервни“ — едната за нея, другата за мен, макар че аз не съм съвсем наясно как да боравя с нея — никога по-рано не съм държал в ръцете си броеница. Мери раздвижва устни и шепне.)

МЕРИ: Мили боже, бъди милостив! Моля ти се, господи, да помогнеш на мистър Траск да спре да се натрясква и пак да го приемат на работа. Моля ти се, господи, недей да оставяш мис Шо книжен плъх и стара мома; тя трябва да ражда твоите деца, да видят бял свят. И, господи, моля те да не забравяш моите синове и дъщеря ми, и внуците ми, всеки един поотделно. И моля те, не позволявай семейството на мистър Смит да го изпрати в онзи старчески дом; той не ще да ходи и все плаче…

(Списъкът на имената й е по-дълъг от зърната на броеницата, онова, което тя иска заради тях, блещука с искреното сияние на горещата вощеница при олтара. Спира за миг, за да ме погледне какво правя.)

МЕРИ: Молиш ли се?

Т. К.: Да.

МЕРИ: Не те чувам.

Т. К.: Моля се за теб, Мери. Искам да си жива винаги.

МЕРИ: Не се моли за мен. Аз съм спасена вече. (Улавя ръката ми и я държи.) Моли се за майка си. Моли се за всички ония души, загубени там, в мрака. Педро! Педро!

Време на действието : Декември 1977.

Място на действието : Нюйоркският ресторант Четирите годишни времена .

Човекът, който ме бе поканил на обяд, Джордж Клакстън, предложи да се срещнем в дванадесет, без да се извинява, че определя такъв ранен час. Във всеки случай скоро открих причината; не бях го виждал най-малко от година и през това време Джордж Клакстън, един умерен човек, макар и не заклет въздържател, се бе превърнал в неудържим пияч. В мига, в който седнахме, той си поръча двоен бърбън („Марка Дива пуйка , но, моля, без лед“) и след петнадесет минути бисира (още една двойна Дива пуйка ).

Бях учуден, и то не само от неутолимата му жажда. Беше напълнял най-малко с тридесет фунта, копчетата на раираното му сако бяха готови да изхвръкнат, а лицето му, обикновено със здрав загар от джогинга и тениса, беше бледо, като на току-що освободен каторжник. Освен това носеше тъмни очила и аз си помислих: какво театралничене! Кой би казал, че Джордж Клакстън, най-обикновен човек със солидно положение на Уолстрийт, с жилище в Гринич или Уестпорт, или там някъде, с жена на име Гертруда или Алиса, или нещо такова, с три или четири, или пет деца, кой да предположи, че такъв човек ще се налива с двойни Диви пуйки и ще се маскира с тъмни очила!

Едва се сдържах да не го запитам направо: я ми кажи, какво се е случило с теб? Вместо това казах: „Как си, Джордж?“.

ДЖОРДЖ: Добре. Добре. Коледа. Господи. Не смогвам вече. Не чакай картичка от мен тази година. Никому не пращам.

Т. К.: Наистина ли? Картичките ти бяха такава традиция. Домът, семейството, кучето. А как е семейството ти?

ДЖОРДЖ: Увеличава се. По-голямата ми дъщеря има второ бебе. Момиче.

Т. К.: Поздравления.

ДЖОРДЖ: А, искахме момче. Ако беше момче, щяха да го кръстят на мен.

Т. К. (мисли: какво търся тук? Защо обядвам с този дерайлирал човек? Отегчава ме, винаги ме е отегчавал): Ами Алиса? Как е Алиса?

ДЖОРДЖ: Алиса ли?

Т. К.: Искам да кажа Гертруда.

ДЖОРДЖ (намръщен, раздразнено): Рисува. Нали знаеш, че къщата ни е на самия бряг на пролива. Имаме си наш малък плаж. Стои по цял ден заключена в стаята си и рисува, каквото вижда през прозореца. Лодки.

Т. К.: Това е хубаво.

ДЖОРДЖ: Не съм много сигурен. Завършила е колежа Смит , там изучават история на изкуствата. Преди да се оженим, рисуваше по малко. После престана да се сеща. Така изглеждаше. Сега рисува безспир. Безспир . Стои заключена в стаята си. Сервитьор, ще кажете ли на метрдотела да дойде с менюто? И още едно такова. Без лед.

Т. К.: Като англичаните, а? Уиски без лед.

ДЖОРДЖ: Имам отворен канал на зъба. Нервът не е умъртвен и не понасям нищо студено. Знаеш ли от кого получих коледна картичка? Майки Маноло. Богаташчето от Каракас, помниш ли го? Беше в нашия клас!