Трумэн Капоте - Музика за хамелеони

И наистина, само двадесет минути по-късно полицията на Палм Спрингс се яви в пълно снаряжение и с приготвени белезници (малко комично преиграване, ала повярвайте ми — с калифорнийската полиция шега не бива). Но макар че претърсиха градината и къщата от горе до долу, намериха само колата ми в гаража и моята предана мисис Бенет в дневната. Казала им, че съм отпътувал за Ню Йорк предния ден. Не й повярвали, но мисис Бенет я знае цял Палм Спрингс — с нея шега не бива, тя е уважавана от всички черна жена, политически влиятелна сред местните хора, които я познават от четиридесет години насам, така че не й задали повече въпроси. Просто вдигнали в тревога изходните пунктове.

А къде бях аз през това време? Е добре, аз пълзях по шосето със стария метално — синкав шевролет на мисис Бенет, който не е можел да вдигне петдесет мили дори и в деня, когато го е купила. Но аз сметнах, че ще е по-безопасно да пътувам с нейната кола, отколкото с моята. Разбира се, за безопасност изобщо не можеше да се говори, за мен навсякъде бе опасно; бях в паника като сом, който се е уловил на въдицата. Когато стигнах до Палм Дезърт, на около тридесет минути от Палм Спрингс, свърнах от шосето и поех по един криволичещ път, който води от пустинята нагоре към планините Сан Хасинто. В пустинята беше жега, но когато се заизкачвах в самотната планина, въздухът захладня, стана свеж и накрая студен. Против което не бих възразил, стига да работеше отоплението на старата шеви и да имах още нещо за обличане, освен дрехите, с които бях в онзи миг, когато мисис Бенет панически се бе втурнала в къщата, за да ме предупреди: сандали, бели ленени панталони и едно леко поло. Тръгнал бях само с това, което беше на гърба ми, и с портфейла, в който имах кредитни карти и около триста долара.

Но бях си съставил план, вървях към определена цел. Високо в планините Сан Хасинто, на половината път между Палм Спрингс и Сан Диего, има едно неугледно селце на име Айдилуайлд. Лете там отиват хора, бягащи от пустинната жега; зиме е ски курорт, макар че нито снегът, нито ски пистите са първокласни. Но сега, когато не е сезон, пустеещите, неприветливи мотели и имитации на шалета ще бъдат добро убежище, където ще се спотайвам поне докато си поема дъх.

Валеше сняг, когато колата изкачваше запъхтяна последната стръмнина до Айдилуайлд: един от онези снеговалежи, които замрежват въздуха, но снежинките се топят, щом паднат на земята. Селото пустееше, повечето мотели бяха затворени. Най-накрая намерих един, в който отседнах; наричаше се „Ескимоски колиби“. Бог ми е свидетел, че къщичките бяха ледени като ескимоски иглу. Но имаше едно предимство: собственикът, явно единственото човешко същество наоколо, беше полуглух старец над осемдесетте и се интересуваше от присъствието ми много по-малко, отколкото от пасианса, който бе започнал да реди.

Позвъних на мисис Бенет и тя възкликна много развълнувана: „Ох, миличък, търсят те навсякъде! Непрекъснато съобщават по телевизията“. Реших, че е по-добре да не й казвам къде съм, но я уверих, че съм добре и утре ще й позвъня пак. След това набрах номера на един близък приятел в Лос Анджелис; и той беше развълнуван: „В Екзаминър са отпечатали снимката ти“. След като го поуспокоих, дадох му точни нареждания: да купи билет за директен полет до Ню Йорк на името Джордж Томас и да ме чака у дома си около десет сутринта на другия ден.

Беше ми твърде студено и бях твърде гладен, за да мога да заспя; потеглих призори и към девет стигнах в Лос Анджелис. Моят приятел ме очакваше. Оставихме шевролета в дома му и след като погълнах с вълчи апетит няколко сандвича и максималното безопасно количество бренди, запътихме се с неговата кола към летището, където си казахме довиждане и той ми даде билета за обедния полет на ТУА.

Та ето как се озовах свит в тази мизерна телефонна кабина, да седя и да търся изход от положението. На изхода за пътници часовникът показва 11:35. Фоайето за пътници е пълно, те скоро ще тръгнат към самолета. И там, от двете страни на вратата, през която трябваше да изляза, стоят ония двама джентълмени, които ме бяха посетили в Палм Спрингс — двама снажни детективи от Сан Диего, от чийто поглед нищо не убягва.

Помислих си дали да не позвъня на моя приятел, да го помоля да се върне на летището и да ме вземе от паркинга. Но той вече бе направил достатъчно за мен и хванат ли ни, можеше да го обвинят в укриване на беглец. Това се отнасяше и за всички останали мои приятели, които биха проявили готовност да ми помогнат. Може би най-умно ще е да се предам на двамата, охраняващи изхода. Какво друго ми остава? Само чудо, както гласи оригиналният израз, може да ме спаси. А в чудеса не вярваме, нали?