Трумэн Капоте - Музика за хамелеони

Т. К.: Смятам, че трябва да ти обясня как стана всичко.

ПЪРЛ: Не е необходимо.

Т. К.: Тогава няма. Така ще си с чиста съвест. Ще ти кажа само, че не съм направил нищо, което един разумен човек ще сметне за престъпно.

ПЪРЛ (поглежда обсипания си с диаманти часовник): Би трябвало да сме вече над Палм Спрингс. Цяла вечност, откак чух да затварят вратите. Стюардеса!

СТЮАРДЕСА: Да, мис Бейли?

ПЪРЛ: Какво става?

СТЮАРДЕСА: О, ето сега капитанът…

ГЛАСЪТ НА КАПИТАНА (по високоговорителите): Лейди и джентълмени, съжаляваме за забавянето. След малко излитаме. Благодаря ви за търпението.

Т. К.: Исусе, Йосифе и Мария.

ПЪРЛ: Гаврътни още едно. Трепериш. Човек ще каже, че си пред премиера. Каквото и да е, не е толкова страшно, нали?

Т. К.: По-страшно е. Не мога да не треперя, докато не излетим. Може би чак докато се приземим в Ню Йорк, ще треперя.

ПЪРЛ: Все още ли живееш в Ню Йорк?

Т. К.: Слава богу, да.

ПЪРЛ: Помниш ли Луис? Мъжът ми?

Т. К.: Луис Белсън. Разбира се. Най-големият барабанист на света. По-добър от Джин Крупа.

ПЪРЛ: Двамата имаме много работа във Вегас и решихме, че ще е разумно да си купим къща там. Голям домосед съм станала. Обичам да готвя. Пиша готварска книга. Във Вегас можеш да си живееш, както и навсякъде другаде, стига да се държиш настрана от тези, с които не искаш да си. Комарджии. Безработни. Щом някой мъж ми каже, че е готов да работи, стига да намери работа, казвам му да отвори телефонния указател на буквата Ж и да потърси жиголо . Ще си намери работа. Поне във Вегас. Град на отчаяни жени. Аз съм щастливка; намерих мъжа, който ми трябва, и бях достатъчно мъдра, за да проумея това.

Т. К.: Къде ще работиш в Ню Йорк?

ПЪРЛ: В Персийската стая .

ГЛАСЪТ НА КАПИТАНА: Съжалявам, лейди и джентълмени, ще се забавим още няколко минути. Моля, останете по местата си. Желаещите могат да пушат.

ПЪРЛ (изведнъж става напрегната): Това не ми харесва. Отварят вратата.

Т. К.: Какво?

ПЪРЛ: Отварят вратата.

Т. К.: Исусе, Йосифе…

ПЪРЛ: Това не ми харесва.

Т. К.: Исусе, Йосифе…

ПЪРЛ: Полегни, ей така. Нахлупи си шапката да ти закрие лицето.

Т. К.: Страх ме е.

ПЪРЛ (улавя ръката ми и я стиска): Хъркай.

Т. К.: Да хъркам?

ПЪРЛ: Хъркай!

Т. К.: Задушавам се. Не мога да хъркам.

ПЪРЛ: Съветвам те да се опиташ, защото приятелите ти се задават от вратата. Изглежда, ще правят оглед. Дръж се.

Т. К.: Исусе, Йосифе…

ПЪРЛ: Хъркай, разбойнико, хъркай.

(Захърках, а тя стисна ръката ми още по-здраво и тихичко ми запя приспивна песен като майка, която успокоява детето си. В същото време наоколо глъчката продължаваше, чуваха се други гласове, хората питаха какво става със самолета, какво искат ония двамата, които вървят по пътеката и от време на време се вглеждат в един или друг пътник. Минутите течаха. Броях ги: шест, седем, тик-так тик-так. Накрая Пърл престана да ми пее приспивната си песен и пусна ръката ми. Тогава чух, че затръшват и затварят голямата овална врата на самолета.)

Т. К.: Отидоха ли си?

ПЪРЛ: Ъхъ. Но този, когото търсят, изглежда, много им трябва.

Наистина им трябвах. Макар че преразглеждането на делото на Робърт М. мина точно тъй, както очаквах, и журито го призна за виновен за три предумишлени убийства, калифорнийският съд продължи да гледа с лошо око на моето нежелание да му сътруднича. Не си давах сметка за това; мислех, че малко по малко работата ще се забрави. Затова, когато година по-късно ми се наложи да отскоча дотам, не се поколебах да се завърна в Калифорния. И знаете ли какво стана — едва бях успял да се регистрирам в хотел Бел еър , когато ме арестуваха и ме изправиха пред един съдия, който с каменно лице ме глоби пет хиляди долара и издаде присъда да бъда затворен в Ориндж Каунти, което означаваше, че може да остана зад решетките седмици, месеци или години — не се посочваше срок. Но скоро ме освободиха, защото заповедта за арестуването ми съдържаше дребна, но съществена грешка: в нея пишеше, че юридически съм жител на Калифорния, докато всъщност аз имах нюйоркско жителство, факт, който правеше присъдата ми невалидна, а затварянето ми — незаконно.

Но всичко това бе още далеч, за него и не помислях, то дори не ми минаваше през ум, когато сребристият кораб с Пърл и нейния преследван от закона приятел отлиташе в етера на ноемврийските небеса. Гледах как сянката на самолета пълзи скокливо през пустинята и бавно прекосява Великия каньон. Разговаряхме, смеехме се, ядяхме и пеехме. Звезди и люляков здрач изпълваха въздуха, Скалистите планини, загърнати със синкаво — снежно покривало, идваха към нас, израстваха пред очите ни, а над тях висеше лимонената резанка на новата луна.