Трумэн Капоте - Музика за хамелеони

После… после нищо. Важното е, че госпожа Граймс, макар да е изгубила двете си дъщери, живее в основно ремонтирана, сякаш съвсем нова къща, че кухнята й е напълно автоматизирана и механизирана и че си има две очарователни птички.

Ако разказах този случай, то е, защото той, струва ми се, навежда между другото и на една такава мисъл: колко трудно е за съвременния американски писател да възприеме, да схване, да опише и — най-важното — да направи да изглежда достоверна съвременната американска действителност. Не е ли тази история — а такива изобилстват — предизвикателство спрямо писателското въображение? Не ражда ли действителността герои — отрицателни наистина, — които биха могли да предизвикват завист и у най-талантливия писател?

Впрочем по този въпрос се изказват неведнъж самите писатели. В студията си „Четейки себе си и другите“ (1975) Филип Рот, отбелязва: „Всекидневниците ни изпълват с изумление и страх (нима това е възможно, нима това е истина?), а също с отвращение и отчаяние. Какви гешефти, какви скандали, какво безумие, каква идиотщина, каква фарисейщина, какви лъжи, каква врява…“. Бенджамин Демот писа в „Коментари“: „В наше време е дълбоко вкоренено подозрението, че всички събития и лица са нереални и че всъщност няма сила, която да промени хода на епохата, хода на моя живот, на твоя живот“. А Едмънд Уилсън беше споделил, че когато чете „Лайф“, има чувството, че не принадлежи към страната, за която списанието говори, че не живее в тази страна.

Така теоретиците стигнаха до следната констатация: действителността е толкова необикновена, толкова ужасна и абсурдна, че познатите методи за реалистичното й пресъздаване са вече неподходящи. Един от изходите е да се придържаш строго към фактите — „разказвай всичко така, както си е“. Но теорията, както е известно, върви след практиката, тъй че споменатият, нека го наречем, метод бе внедрен далеч преди да бъде теоретически обоснован.

През 60-те години в Съединените щати се наблюдаваше невиждан разцвет на публицистиката, на документалната проза и на нещо, което тогава се наричаше „нова журналистика“ и което по-късно, вече през 70-те години, щеше да получи названието „журналистика — разследване“. В литературата този жанр получи названието „неизмислен роман“, дадено му от автора на тази книга, Труман Капоти, който така бе определил произведението си „Хладнокръвно“, документално описание на едно зверско злодейство, извършено в Канзас през 1959. Това определение бе повече от сполучливо, защото макар всяка подробност и всеки факт в тази книга да са истински, тя се чете като роман. И може би тъкмо успехът на „Хладнокръвно“ предопредели много бързото разпространение и голямата популярност на документалистиката в литературата. В това отношение съдбата си направи шега с колос като Норман Мейлър: той, който побърза да се обяви с ожесточение срещу „неизмисления роман“, много скоро стана страстен поклонник, внедрител; та и нещо като теоретик на този жанр. Така изпод неговото перо излезе „Армиите на нощта“, чието подзаглавие е достатъчно показателно: „Историята като роман, романът като история“. В първата част на това произведение („Историята като роман“) авторът описва изчерпателно големия народен поход към Пентагона през 1967 г., в знак на протест срещу Виетнамската война, и собственото си участие в него — от момента, в който неохотно дава съгласието си да се присъедини към него, до арестуването му, съдебния процес и освобождаването му. По думите на самия Мейлър тази част от книгата не е нищо друго, освен автобиографичен откъс, който, макар и написан като роман, е строго съобразен с фактите. После той написа още няколко книги в документалния жанр, за да стигне до „Песента на палача“, едно от върховите постижения в този жанр.

„Новата журналистика“ и „неизмисленият роман“ (в много случаи те са тъждествени) намериха последователи в лицето на още много автори, между които Том Улф, Джими Бреслин, Рекс Рийд. В техните произведения — независимо дали ще ги отнесем към публицистиката или литературата — намери силно и точно отражение бурният обществен живот на онова десетилетие: негърското движение, небивалата активност на студентството, демонстрациите против войната във Виетнам, комуните на хипитата.

Обективно погледнато, публицистиката настъпваше срещу романа и най-красноречивият израз на нейната победа се заключаваше в това, че белетристи от ранга на Труман Капоти, Норман Мейлър и Джеймс Болдуин не само се включиха в новото движение, но станаха и негови знаменосци. И ако те дадоха нещо ново и положително, нещо, което безсъмнено ще остави следа, у други белетристи, които се вляха в движението, отслабна някак творческото начало, простият набор от жизнени факти измести художествеността. При това става дума за способни и опитни автори, казали преди това тежката си дума в литературата.