Трумэн Капоте - Музика за хамелеони

След вечерята седнахме в дневната на кафе и коняк. Ади се извини и излезе от стаята, а когато се върна, носеше…

Т. К.: Отгатнах.

ДЖЕЙК: Подаде ми го и каза: „Ето за какво исках да поговорим с вас“.

(Тънките устни на Джейк пуснаха едно димно колелце, после второ. Докато въздъхна, в стаята не се чуваше друг шум, освен вятъра, който мяукаше и драскаше по прозореца.)

Пристигаш отдалеч. Може би стига за тази вечер.

Т. К.: Да не искаш да кажеш, че ще ме оставиш да вися тук?

ДЖЕЙК (сериозно, но с една от палавите си, двусмислени усмивки): Утре ще продължим. Мисля, че трябва да чуеш историята на Ади от самата нея. Хайде, ще те изпратя до стаята ти.

(Странно, сънят ме приспа с бързината на крадец, който удря жертвата си с боздуган; идвах от дълъг път, синузитът ме мъчеше, изморен бях. Но след пет минути бях буден или по-скоро плувах в просъница; съзнанието ми, като кристална призма, поставена в безтегловност, улавяше отражението на спирално движещи се картини: човешка глава сред листа, опръскани с отрова прозорци на кола, змийски глави, които се прокрадват в трептяща мараня, огън, лумнал от земята, обгорени юмруци, блъскащи падаща врата, опната жица, проблясваща в здрача, труп на пътя, глава сред листа, огън, огън, огън, който тече като река, река, река. После телефонът иззвъня.)

МЪЖКИ ГЛАС: Какво става? Да не искаш да проспиш деня?

Т. К. (завесите са спуснати, в стаята е тъмно, не знам къде съм и кой съм): Ало?

МЪЖКИ ГЛАС: Джейк Пепър на телефона. Помниш ли го? Опасен тип със сини очи.

Т. К.: Джейк! Колко е часът?

ДЖЕЙК: Минава единадесет. Ади Мейсън ще ни чака след час. Бързо под душа. И облечи нещо топло. Вали сняг.

(Валеше на едри тежки парцали, които бързо застилаха земята. Тръгнахме от мотела с колата на Джейк; той пусна чистачките. Главната улица сивееше, белееше и пустееше — само тук-там светофарите цветно намигваха. Всичко беше затворено, дори Кафе оʼкей . Заснежената глухота ни действаше: смълчахме се. Но долавях, че Джейк е в добро настроение — в очакване на приятни събития. Здравото му лице беше светнало, от него лъхаше, малко прекалено остро, на афтършейв. Вярно, че косата му пак си стърчеше на всички страни, но беше много грижливо облечен, макар и не като човек, който е тръгнал на църква. Червената му връзка подхождаше за по-празничен случай. Ухажор, тръгнал на среща? Това предположение ми бе хрумнало предната вечер, когато го чух да разговаря с мис Мейсън; в тона, в тембъра му звучеше интимност.

Но щом видях Адлейд Мейсън, изхвърлих тази мисъл от главата си. Колкото и да се отегчава Джейк тук, колкото и самотен да е, тази жена беше просто прекалено лишена от привлекателност. Такова бе поне първоначалното ми впечатление. Тя бе малко по-млада от сестра си, Мерили Конър, жена по-близко до петдесетте, отколкото до четиридесетте; изражението й бе мило, предразполагащо, но с твърде силни, мъжки черти — козметиката само би подсилила тази негова особеност и тя, много умно, не употребяваше никакъв грим. Доколкото имаше физическа привлекателност, тя се състоеше във впечатлението за чистота — кафявата коса, прибрана на кок, ноктите на ръцете, кожата — всичко беше като окъпано в пролетен дъжд. Родът на сестрите живееше в градчето от четири поколения; Адлейд учителствала тук още от времето, когато завършила колежа: чудно бе как жена като нея — интелигентна, с характер и въобще с разбиране за света — се е задоволила да похабява способностите си в класа на първолаците. „Не — увери ме тя, — напълно съм доволна. Правя това, което ми доставя удоволствие. Преподавам в първи клас. Да ги поема от самото начало — тъкмо това е, което ми харесва. И при първокласниците, виждате ли, преподавам по всичко. Уча ги и как да се държат. Толкова е важно да умееш да се държиш. И толкова малко от децата усвояват някакви маниери у дома.“

Просторната стара къща, в която сестрите живееха, им била наследствена и личността на Адлейд се долавяше в уютността и удобствата й, в цветовете, които говореха за безупречен вкус в дребните неща, създаващи атмосфера. Мерили Конър бе наистина приятно същество, но не притежаваше нито вярното око, нито въображението на по-младата си сестра.

Дневната, в която преобладаваха синьото и бялото, бе пълна с разцъфнали клони; в нея имаше един огромен викториански кафез за пойни птици, в който чуруликаха пет-шест канарчета. Столовата беше в жълто, бяло и зелено, обкована в чамови дъски, рендосани и оставени в естествен цвят; в голямата камина горяха цепеници. Кулинарните умения на мис Мейсън надминаваха похвалите на Джейк. Тя поднесе една изключителна ирландска яхния, смайващ ябълков пай със стафидова плънка; имаше червено вино, бяло вино, шампанско. Съпругът на Мерили Конър бе оставил жена си добре подсигурена.