Трумэн Капоте - Музика за хамелеони

Доктор Бентсън носеше плътни черни чорапи с жартиери, които никога не сваляше „правейки любов“; сега, докато напъхваше жартиерените си крака в сините панталони с лъснало дъно, той каза:

— Чакай да видим. Утре е вторник. В сряда е нашата годишнина…

— Нашата годишнина?

— С Телма! Двадесет години. Искам да я заведа на… Кой е най-добрият ресторант в града сега?

— Има ли значение? Той е много малък, много изискан и собственикът никога няма да ти даде маса.

Липсата му на хумор отново се изяви:

— От къде на къде? Какво искаш да кажеш с това, че нямало да ми даде маса?

— Същото, което казах. Само като те погледне, и ще разбере, че са ти космати петите. Има едни такива хора, дето не искат да сервират на посетители с космати пети. Той е от тях.

Доктор Бентсън бе свикнал с навика й да говори непонятни неща и се бе научил да си дава вид, че ги разбира; той беше така чужд на нейната среда, както и тя на неговата, но вродената му неувереност не му позволяваше да си го признае.

— Добре тогава — каза той — в петък добре ли е? Около пет?

Тя отвърна:

— Благодаря, не…

Той спря да си връзва връзката, тя още лежеше гола, непокрита, Фред пееше „Сам“.

— Не, благодаря, драги доктор Б. Мисля, че повече не ще се срещаме тук.

Видя го, че се стресна. Ще му липсва, разбира се — красива, ненатрапваща се и никога не възразява, когато й иска пари. Той коленичи до леглото и заопипва гърдите й. Над горната му устна забеляза мустаци от студена пот.

— Какво ти става? Пияна ли си, или си упоена?

— Не пия друго, освен бяло вино, при това малко — засмя се тя. — Не, приятелю мой. Просто защото имаш космати пети.

Като повечето психиатри, доктор Бентсън схващаше нещата съвсем буквално; за миг тя си помисли, че ей сега ще събуе чорапите, за да си види ходилата. Намусено, като дете, той каза:

— Не са ми космати петите.

— Космати са ти и още как. Като на кон. Всички нерасови коне имат космати копита. Само чистокръвните — не. Чистокръвният кон е с гладки, лъскави пети. Много здраве на Телма!

— Дяволица! Петък?

Плочата с Астер свърши. Тя допи виното си.

— Ще видим. Ще ти позвъня — каза тя.

Но никога не му позвъни, не го срещна повече — видя го само веднъж, година по-късно, когато седеше наблизо до него на един банкет в Ла Гренуй ; той обядваше с Мери Райнландър и на нея й стана забавно, като забеляза, че мисис Райнландър бе тази, която подписва чек за сметката.

Обещаният сняг бе вече пристигнал, когато се прибираше, пак пеша, в дома си на Бийкман Плейс. Входната врата беше боядисана в бледожълто и имаше месингово чукче като лъвска лапа. Ана, една от четирите прислужнички ирландки, отвори вратата и съобщи, че децата, изморени от следобеда, прекаран на кънки на пързалката в Рокфелер — център, вече са вечеряли и са си легнали.

Слава богу, спестяваше си онзи половин час на игри, разказване на приказки и целувки за лека нощ, с който обикновено завършваше деня на децата й; може да не е нежна майка, но не си пренебрегва задълженията — точно каквато беше навремето и нейната майка. Часът беше седем и мъжът й бе телефонирал, че ще се прибере в седем и половина; в осем трябваше да вечерят със семейство Силвестър Хейлс, приятели от Сан Франциско. Изкъпа се, напарфюмира се, за да прогони спомена за доктор Бентсън, гримира се, както винаги едва забележимо, и се преоблече в сив копринен кафтан и сиви копринени пантофки с перлени катарами.

Беше застанала до камината в библиотеката на втория етаж, когато чу стъпките на мъжа си по стълбите. Позата й бе грациозна, подканяща като самата стая — необикновено осмоъгълно помещение с канелено лакирани стени, лимоново лакиран под, бронзови полици (хрумване, заимствано от Били Болдуин), два големи букета кафяви орхидеи в жълти китайски вази, един кон на Марино Марини в ъгъла, един Гоген от Южните морета над полицата на камината, в която пращеше весел огън. През френските прозорци се виждаха притъмнялата градина, навяващият сняг и влекачите, които плаваха по Ийст ривър, светнали като фенери. Пред камината имаше предразполагащ диван, облечен в онези кожи на арабски кози, които са обработени като кадифе и се наричат мока , а до него, на масичка, лакирана в лимоново като пода, беше поставена сребърна кофа за лед и вътре в нея гарафа, пълна с руска водка перцовка.

Съпругът й се поколеба на вратата и кимна одобрително: беше от мъжете, които умеят да оценят как изглежда жената, с един поглед долавят цялата атмосфера. Човек, за когото има смисъл да се обличаш; една от допълнителните причини да го обича. По-важна причина беше това, че приличаше на баща й — човекът, който е бил и винаги ще бъде мъжът на нейния живот; баща й се бе застрелял, макар никой да не знаеше защо, тъй като бе джентълмен с почти ненормална дискретност. Преди да се случи това, тя бе скъсала три годежа, но два месеца след смъртта на баща си срещна Джордж и се омъжи за него, защото и по външност, и по държание той се доближаваше до нейната голяма, загубена любов.