Трумэн Капоте - Музика за хамелеони

— Седнете, седнете. Рядко имам компания. Освен котките, разбира се. Ще преспите, нали? Имам една хубава стаичка за гости, която толкова отдавна чака гост! Сутринта ще излезете на шосето и на автостоп ще стигнете до града; там ще намерите гараж да ви поправят колата. Пътят е около пет мили.

Учудих се как може да живее тъй откъснато, без транспорт и без телефон; каза ми, че нейният добър приятел, раздавачът, й пазарувал всичко.

— Албърт. Толкова е мил и предан. Но догодина се пенсионира. Не знам какво ще правя тогава. Все нещо ще се нареди. Може и новият пощенец да излезе услужлив. Разкажете ми, каква е тази злополука, която ви се е случила по пътя?

Когато й обясних всичко, както си беше, тя възкликна възмутена:

— Много правилно сте постъпили. Аз да съм, няма да стъпя в колата на човек, който е пил ако ще и само една вишновка. Така загубих мъжа си. Четиридесет години бяхме женени, четиридесет щастливи години, и го загубих, защото един пиян шофьор го прегази. Добре, че са котките ми… — И тя погали котката с жълтеникави ивици, която мъркаше в скута й.

Разговаряхме край огъня, докато очите ми натежаха. За Джейн Остин („Ах, Джейн! Толкова често я препрочитам, че научих книгите й наизуст — това ми е трагедията“) и други наши любимци: Торо, Уила Кетър, Дикенс, Луис Каръл, Агата Кристи, Реймънд Чандлър, Хоторн, Чехов, Мопасан — оказа се жена с буден ум и широки интереси; интелигентността светеше в лешниковите й очи като малката лампа на масата до нея. Говорихме за суровите зими в Кънектикът, за политици, за далечни места („Никога не съм била в чужбина, но да можех да избирам, бих отишла в Африка. Дори съм я сънувала — зелените хълмове, жегата, красивите жирафи и слоновете, които бродят“), за религия („Възпитана съм като католичка, разбира се, но сега, казвам ви го дори с малко съжаление, умът ми е освободен от подобни условности. Може би от многото четене“), градинарство („Всички зеленчуци, които са ми нужни, сама си ги отглеждам и консервирам; няма как иначе“).

— Прощавайте, че така се разбъбрих — каза тя накрая. — Нямате представа колко ми е приятно. Но отдавна трябваше да сте в леглото. А сега вече — и аз.

Поведе ме нагоре по стълбите и след като се бях нагласил удобно в двойното легло под два топли юргана, съшити от разноцветни квадрати, тя се върна да ми пожелае лека нощ и приятни сънища. Лежах буден и си мислех.

Какво преживяване — да си стара жена, да живееш сама в този пущинак, един странник да почука на вратата ти посред нощ и ти не само да му отвориш, но гостоприемно да го поканиш да влезе и да му дадеш подслон. Ако можехме да си разменим ролите, аз едва ли бих проявил същата смелост, да не говорим пък за щедростта.

На другата сутрин тя ми поднесе закуска в кухнята. Кафе и топли овесени ядки със захар и консервирана сметана; бях гладен, беше ми много вкусно. Кухнята не бе тъй спретната, както останалата част от къщата; печката, потракващият хладилник — всичко изглеждаше готово да се разпадне. Всичко, с изключение на един голям, модерен в сравнение с останалите потреби предмет — хладилна камера за дълбоко замразяване в единия ъгъл на помещението.

— Обичам птичките — продължаваше да ме занимава тя. — Мъчно ми е, че не им хвърлям трохи през зимата, но не смея да ги събирам около къщата. Заради котките. Обичате ли котки?

— Да, имах една сиамска котка, казваше се Тома. Живя дванадесет години и навсякъде пътувахме заедно. Обиколихме света. Когато умря, не ми даде сърце да си взема друга.

— Тогава може би ще ме разберете — каза тя, поведе ме към камерата за дълбоко замразяване и я отвори. Вътре имаше само котки: десетки замразени, идеално съхранени котки, подредени една върху друга. Обзе ме странно чувство.

— Всичките ми стари приятели. Във вечен покой. Непоносимо ми е да се разделя с тях. Завинаги .

Тя се засмя и додаде:

— Сигурно ме мислите за малко налудничава.

Малко налудничава. Да, малко налудничава, мислех си аз, крачейки под сивите облаци в посоката, която тя ми беше показала, за да изляза на шосето. Но сияйна: лампа на прозорец.

В пет през този зимен следобед тя трябваше да отиде при доктор Бентсън, неин бивш психоаналитик и настоящ любовник. Когато отношенията им се прехвърлиха от психоаналитична на емоционална плоскост, той настоя, по етични съображения, тя да не му е вече пациентка. Не че бе от значение. Не бе имала особена полза от него като психоаналитик, а като любовник — е, добре, веднъж го бе гледала как тича да хване автобуса — сто и десет килограмов, възнисък, възкъдрав, към петдесетте, натежал в бедрата, късоглед манхатънски интелектуалец, и се бе изсмяла: нима е възможно да се обича човек, така обиден от съдбата като Езра Бентсън и толкова отблъскващ? Отговорът бе — не; тя дори го ненавиждаше. Но с него прогонваше примирението и отчаянието. От съпруга си се боеше; не се страхуваше от доктор Бентсън. Ала този, когото обичаше, бе все още мъжът й.