Трумэн Капоте - Музика за хамелеони

— И да, и не. Най-добрите по карибските острови, но са много скъпи.

— Alors. Нали ви казах, всичко се внася. Дори зеленчуците. Местните хора са толкова инертни.

Появява се едно колибри и замира във въздуха.

— Но морските ни деликатеси са изключителни.

— И да, и не. Досега не бях виждал такива грамадни омари. Цели китове; праисторически чудовища. Поръчах си един, но беше безвкусен като тебешир и толкова жилав, че ми измъкна една пломба. Като калифорнийските плодове: прекрасни на вид, но без аромат.

Тя се усмихва, но личи, че не й е приятно.

— Моля да ме извините — разкайвам се аз за критичните си бележки и съзнавам, че не съм много учтив.

— Миналата седмица обядвах във вашия хотел. На терасата над басейна. Бях потресена.

— От какво?

— От тези, които се къпеха. Около басейна се събраха чужденки: не носеха нищо горе и почти нищо отдолу. Това позволено ли е във вашата страна? Разголени жени да се излагат на показ?

— Не е прието на едно такова публично място като хотелски басейн.

— Точно тъй. Мисля, че и тук не трябва да се допуска. Но, разбира се, не можем да си позволим да настройваме против себе си туристите. Дадохте ли си труда да видите някои от туристическите ни забележителности?

— Вчера ходихме в къщата, където е родена императрица Жозефина.

— Не съветвам никого да ходи там. Уредникът е стар бърборко! Неговият френски не е по-добър от английския му, нито от немския му. Голям досадник. Като че не ти стига умората да се добереш дотам.

Нашето колибри изчезва. В далечината чуваме импровизиран оркестър от петролни варели и барабани, пиянски хор, който пее „Ce soir, ce soir nous danserons sans chemise, sans pantalons“ (Тази нощ, тази нощ ще танцуваме без риза, без панталони), звуци, които ни напомнят, че сега е карнавалната седмица в Мартиника.

— Обикновено — съобщава ми тя — напускам острова, докато трае карнавалът. Непоносимо е. Такава олелия, такава воня!

Когато организирахме с моите трима спътници това пътуване до Мартиника, не знаех, че престоят ни ще съвпадне с карнавала; тъй като съм кореняк от Нови Орлеан, нагледал съм се на такива неща. Но мартиниканският карнавален вариант се оказа изненадващо витален, спонтанен и ярък като бомбена експлозия в пиротехническа работилница.

— Приятелите ми и аз добре се забавляваме. Снощи имаше чудесна процесия: петдесет души с черни чадъри и цилиндри, а телата си нарисували като скелети, с фосфоресцираща боя. Много ми харесват старите дами с бели и златокъдри перуки, целите във варак и пайети. И всичките тези мъже, навлекли белите булчински рокли на жените си! И тези безброй деца със свещи, трепкащи като светулки. По едно време за малко да изпаднем в беда. Наехме една кола от хотела и тъкмо когато пристигнахме във Фор де Франс и едва-едва лазехме сред тълпата, спука ни се гума и в същия миг ни заобиколиха червени дяволчета с вили…

— Oui, oui — смее се Мадам. — Момченца, маскирани като дяволчета. Този обичай е от векове.

— Добре, но те скочиха да танцуват върху колата. Направиха я на нищо. Покривът стана дансинг за самба. Но не посмяхме да я оставим — щяха съвсем да я изпотрошат. Тогава най-хладнокръвният от приятелите ми, Боб Макбрайд, реши да смени гумата на място. Но беше с нов ленен костюм, а не му се искаше да го съсипва.

— И се е съблякъл. Много разумно.

— Но и много смешно. Да гледаш как сериозният Макбрайд се съблича по гащета и се опитва да смени гумата, а около него беснее карнавалната тълпа на Марди гра и червени демони замахват да го мушнат с вилите си. За щастие картонени.

— Все пак мистър Макбрайд е успял.

— Ако не беше, едва ли щях да бъда тука и да злоупотребявам с гостоприемството ви.

— Нищо страшно нямаше да стане. Ние не сме буйни хора.

— Моля ви. Не искам да кажа, че сме били в опасност. Това беше просто… Как да ви кажа — част от забавлението.

— Абсент? Un peu?

— Една капка. Благодаря.

Колибрито се завръща.

— Вашият приятел, композиторът?

— Марк Блицщайн.

— Спомних си. Веднъж дойде на вечеря; Доведе го мадам Дерен. И лорд Сноудън беше тук същата вечер. С чичо си, онзи англичанин, дето купи всичките тези къщи на Мустик…

— Оливър Месл.

— Oui, oui. Тогава мъжът ми беше още жив. Имаше чудесен слух, много музикален беше. Помоли приятеля ви да ни посвири. Той изпълни няколко немски песни на пианото.

Сега тя е станала, крачи насам-натам и аз си давам сметка колко изящна е фигурата й, колко е безплътен нейният силует в парижката рокля от нежна зелена дантела.