Трумэн Капоте - Музика за хамелеони

През 1975 и 1976 публикувах първите глави от книгата в списание „Ескуайър“. Това предизвика негодувание в някои среди, които сметнаха, че разгласявам неща, които са ми доверили, че съм нелоялен към приятели и (или) врагове. Не искам да споря по това; въпросът опира не до художествени стойности, а до социална политика. Ще кажа само, че писателят трябва да работи единствено с материала, който е насъбрал благодарение на собствените си усилия и наблюдения, и не можеш да му оспориш правото да го използва. Да го порицаеш — да, но да му забраниш — не.

Все пак прекратих работата над Изпълнени молитви през септември 1977: факт, нямащ нищо общо с приема, който намериха публикуваните вече раздели от книгата. Прекъснах, защото бях зле затънал — едновременно в творческа и в лична криза. Тъй като втората не беше или почти не беше свързана с първата, достатъчно е да отбележа творческата бъркотия.

Беше мъчителна, но сега съм доволен, че я преживях; в края на краищата тя промени цялостното ми разбиране за писането, преценката ми за изкуството и за съотношението между едното и другото, също схващането ми за разликата между онова, което е вярно, и това, което е действително вярно.

Преди всичко мисля, че повечето писатели, дори най-добрите, пишат повече, отколкото трябва — „надписват“. Аз предпочитам да „недописвам“. Просто и ясно като ручей сред поляна. Но усещах, че написаното започва да натежава, че са ми нужни цели три страници, за да постигна въздействието, което би трябвало да постигна с един-единствен параграф. Препрочетох отново и отново всичко, което бях написал в Изпълнени молитви , и започнах да се съмнявам — не относно материала или подхода ми, а за самата тъкан на писаното. Препрочетох Хладнокръвно и бях със същото впечатление: твърде много места, където не съм писал толкова добре, колкото мога, където не съм приложил тоталния си потенциал. Бавно, но с нарастваща тревога прочетох до последната дума всичко издадено и заключих, че никога и в нищо, което съм написал, не съм съумял да постигна взрив на цялата енергия и естетическо напрежение, съдържащи се в материала. Дори когато резултатът бе добър, виждах, че съм работил едва с половината, понякога само с една трета от силите и възможностите си. Защо?

Отговорът, който прозрях, след като премислях месеци наред, беше прост, но не особено удовлетворителен. Естествено това не смекчи депресията ми; дори я задълбочи. Защото откритието очевидно създаваше един неразрешим проблем, а не го ли разрешех, по-добре да спра да пиша. Проблемът бе: как може един писател успешно да съчетае в една-едничка форма — да кажем, в разказа — всичко, което знае за всички останали жанрове на писане? Защото тъкмо поради това в творбите ми липсваше желаното просветление; волтажът е налице, но ограничен от изискванията, присъщи на съответния жанр, в който съм работил, а аз не бях използвал всичко, което знам за писането — всичко онова, което съм научил от филмовия сценарий, репортажа, поезията, разказа, повестта и романа. Писателят трябва да има всички свои багри, всичките си умения върху една-единствена палитра, на която да ги размесва (и при сгоден случай да ги прилага едновременно). Но как?

Върнах се към Изпълнени молитви . Махнах една глава, две други написах отново. Подобрение, явно подобрение. Но истината беше, че трябва да се върна в забавачницата. И така — ето ме отново затънал в жестока хазартна игра! Но това ми действаше стимулиращо; чувствах се огрян от невидимо слънце. Все пак първите ми опити бяха тромави. Наистина се чувствах като дете с цветни моливи.

От техническо гледище най-голямата трудност, която срещнах при написването на Хладнокръвно , беше да не намесвам вътре самия себе си. Репортерът обикновено трябва да включи и себе си като действащо лице, като наблюдател очевидец, за да внуши доверие. Но аз чувствах, че за привидно безстрастния тон на книгата е нужно авторът да отсъства. И така, в целия си репортаж гледах да съм колкото може по-невидим.

Сега обаче заставам по средата на сцената и реконструирам строго и пестеливо банални разговори с обикновени хора: портиерът на сградата, в която живея, масажистът в спортния салон, един стар съученик, зъболекарят ми. След като написах стотици страници с такова простовато съдържание, накрая си изработих стил. Намерих форма, в която можех да вградя всичко, което знаех за писането.

По-късно, използвайки модифицирана версия за тази техника, написах една документална повест, Дялани ковчези , и редица разкази. Така се получи тази книга: Музика за хамелеони .