Трумэн Капоте - Музика за хамелеони

И как се отрази всичко това на другата ми текуща работа — ръкописа на Изпълнени молитви ? Много съществено. Междувременно аз съм си пак тук, сам в мрака на моята лудост, сам с моята колода карти — и, разбира се, с камшика, даден ми от бога.

Тя е висока и тънка, към седемдесетте може би, среброкоса и soignée, нито черна, нито бяла, бледозлатиста като ром. Мартиниканска аристократка, живее във Фор до Франс, но има и апартамент в Париж. Седим на терасата на нейната къща, въздушна и елегантна, сякаш от дървена дантела: напомня ми за някои старинни къщи в Нови Орлеан. Пием леден ментов чай, леко ароматизиран с абсент.

Три зелени хамелеона се гонят по терасата; единият спира пред краката на Мадам, стрелва се раздвоеното му езиче, а тя казва:

— Хамелеони. Такива изключителни създания. Как си менят цвета. Червено. Жълто. Зеленикаво. Розово. Ябълково — восъчно. А знаете ли, че обичат музика? — И ме гледа с хубавите си черни очи. — Не ми ли вярвате?

Докато течеше следобедът, тя ми бе разказала за различни странни неща. Как нощем градината й се изпълвала с гигантски нощни пеперуди. Как шофьорът й — достолепен човек, който ме бе докарал в дома й с тъмнозелен мерцедес — бил отровил жена си, но избягал от Дяволския остров. Разправи ми за едно село, високо в планините на север, в което всички били албиноси: „Розовооки хорица, бели като тебешир. Случва се да зърнеш неколцина от тях и по улиците на Фор де Франс“.

— Да, разбира се, че ви вярвам.

Тя накланя сребърната си глава.

— Не, не ми вярвате. Но ще ви докажа.

С тези думи тя се отправя към прохладния си карибски салон, голяма сенчеста стая, в която бавно се въртят вентилаторите на тавана, и се настанява пред едно добре настроено пиано. Аз продължавам да седя на терасата, но я виждам оттам — изтънчена възрастна жена, произлязла от смесена кръв. Тя започва да свири една Моцартова соната.

Ето че хамелеоните се събират. Десетина, после още десетина, повечето зелени, някои алени, други с цвят на лавандула. Стрелкат се по терасата и ситнят към салона — чувствителни, омаяни от музиката слушатели. После музиката спира, омаята изчезва, защото моята домакиня внезапно се изправя и тропва с крак — хамелеоните се пръсват като искри от експлодирала звезда.

Сега тя ме гледа.

— Et maintenant? C’est vrai?

— Наистина. Но изглежда тъй странно.

Тя се усмихва.

— Alors. Целият остров плува в странност. И в тази къща има призраци. Много са, обитават самата къща, а не околния мрак. Някои се появяват посред пладне, дръзки са колкото си щеш. Нахални.

— Това е нещо обикновено в Хаити например. И там призраците ходят насам-натам посред бял ден. Веднъж видях една орда призраци, както си работеха в полето край Песионвил. Чистеха плантацията от бръмбарчета кафеяди.

Тя приема това като факт и продължава:

— Oui. Oui. Хаитяните впрягат техните покойници да им работят. Известни са с това. Ние нашите ги оставяме да си гледат техните скърби и техните радости. Големи грубияни са хаитяните. Нали са си креоли. И не може да се плува там, акулите са ужасни. А комарите им — какви са грамадни и нагли! Тук в Мартиника нямаме комари. Никакви.

— Забелязах. Не можах да си го обясня.

— Нито пък ние. Мартиника е единственият карибски остров, където тази напаст я няма и никой не може да обясни защо.

— Може би нощните пеперуди ги изяждат.

Тя се смее.

— Или призраците.

— Не. Мисля, че призраците предпочитат пеперуди.

— Да, пеперудите са може би по-подходяща храна за призраци. Ако бях гладен призрак, бих яла всичко друго, само не комари. Искате ли още лед в чашата? Абсент?

— Абсент. У нас не се намира. Дори в Нови Орлеан.

— Баба ми по бащина линия е от Нови Орлеан.

— И моята.

Наливайки абсент от искряща изумрудена гарафа, тя добавя:

— Тогава можем да излезем роднини. Моминското й име е Дюфон. Алует Дюфон.

— Алует? Наистина ли? Колко красиво! Знам, че има два корена Дюфоновци в Нови Орлеан, но нямам родствени връзки нито с единия, нито с другия.

— Жалко. Приятно щеше да е да ви наричам братовчед. Alors. Клодин Поло казва, че за първи път идвате в Мартиника.

— Клодин Поло?

— Клодин и Жак Поло. Завчера сте се запознали с тях на вечерята у губернатора.

Спомних си: той беше висок, красив мъж, председател на Апелативния съд в Мартиника и Нова Гвиана, което включва и Дяволския остров.

— Семейство Поло. Да. Имат осем деца. Той е голям привърженик на смъртното наказание.