Трумэн Капоте - Музика за хамелеони

Всъщност от гледна точка на творческата ми съдба най-интересните неща през тази втора моя фаза се появиха най-напред в „Нюйоркър“ като поредици от статии, а след това в сборник, озаглавен Музите са чути . Това е за първите културни връзки между СССР и САЩ: турне из Съветския съюз през 1955 година на трупа черни американци, които изпълняваха Порги и Бес . Замислих цялото това приключение като къс, весел „документален роман“ — първият.

Няколко години преди това Лилиан Рос беше публикувала Филм , където описваше филмирането на Червеният знак на храбростта ; с прехвърлянията от един момент в друг, с хронологическите скокове напред и назад самата книга беше като филм и докато я четях, си зададох въпроса какво би станало, ако авторката се бе отказала от строгото съблюдаване на линейната последователност в хронологията, ако се бе отнесла със съдържанието като с художествена измислица — дали книгата би загубила, или спечелила? Реших да опитам: Порги и Бес и Съветският съюз (в средата на зимата) ми се сториха подходяща тема.

Музите са чути получи превъзходни оценки; дори критици, които обикновено са враждебни към мен, започнаха да сипят хвалебствия. Но книгата мина някак си покрай другото, пазарният й успех беше среден. Въпреки това за мен тя е важно събитие: докато я пишех, аз осъзнах, че може би съм намерил отговора на нещо, което винаги е било най-голямата ми творческа главоблъсканица.

От години увлечението ми към журналистиката като форма на изкуство сама по себе си ставаше все по-силно. Имах две основания. Първо, смятах, че нищо истински обновяващо не се е появило в прозата и въобще в писането от 1920-а година насам; второ, журналистиката като изкуство е почти девствен терен, по простата причина че малцина артисти в изящната словесност са писали някога повествователна журналистика, а когато са писали, то е било по-скоро пътеписна есеистика или автобиографии. Музите са чути настрои мисленето ми на съвсем друга вълна: исках да напиша журналистически роман, нещо мащабно, което да притежава правдоподобността на факта, непосредствеността на филма, дълбочината и свободата на прозата и изяществото на поезията. Едва през 1959 година някакъв тайнствен усет ме насочи към темата — едно бегло споменато от криминалната хроника убийство в някакво затънтено кътче на Канзас — и едва през 1966-а можах да публикувам резултата: Хладнокръвно .

В един разказ от Хенри Джеймс, Годините на средната възраст , героят му, писател, навлязъл в сенчестия склон на зрелостта, казва с тъга: „Живеем в мрак, правим, каквото можем, останалото е безумието на изкуството“. Или нещо в този смисъл. Във всеки случай едно на нула за мистър Джеймс: отваря ни очите за истината. А най-тъмните ъгълчета на мрака, най-безумните частици на безумието — това е непрекъснатият хазарт в тази работа. Писателите, поне тези, които поемат истински риск, които са готови да си сложат главата в торбата, имат нещо много общо с една друга порода самотници — онези, които се препитават от зара или картите. Мнозина ме взеха за луд, когато бродих шест години из равнините на Канзас; други отхвърлиха цялата ми идея за „документален роман“ и я обявиха недостойна за един „сериозен“ писател; Норман Мейлър я нарече „засечка на въображението“ — искайки да каже, предполагам, че романистът трябва да пише по-скоро за нещо въображаемо, отколкото за нещо действително.

Да, това наистина беше като покер с високи залози; в тия шест години на нервно напрежение не знаех става ли книгата, или не. Това бяха дълги лета и мразовити зими, но аз продължавах да раздавам картите, да играя доколкото мога добре с тези, които ми се падат. Тогава се оказа, че книгата е станала. Много критици възразиха, че „документалният роман“ бил словесна уловка, измама, че в това, което съм направил, нямало наистина нищо оригинално или ново. Но имаше и други, които не мислеха така, писатели, които схванаха стойността на експеримента ми и започнаха бързо сами да го използват — най-бърз от всички беше Норман Мейлър, който спечели много пари и много награди с документалните си романи (Армиите на нощта, Изстрел към луната, Песента на палача) , макар че винаги старателно е избягвал да ги нарича „документални романи“. Ала какво от това; той е добър писател и чудесен човек и аз съм доволен, че съм могъл да му бъда поне малко от полза.

Зигзагообразната линия в диаграмата на моята писателска известност се вдигна и се успокои; реших засега да не я закачам и започнах моя четвърти и, надявам се, последен цикъл. Четири години, приблизително от 1968 до 1972, се занимавах главно с това да чета, да избирам, да преписвам и да подреждам по индекс мои и чужди писма, мои дневници и записки (които съдържат подробни описания на стотици случки и разговори) за годините от 1943 до 1965. Намеренията ми бяха да използвам голяма част от този материал за книга, която отдавна си бях наумил: вариант на документалния роман. Нарекох книгата Изпълнени молитви — думи на света Терезия, която казала: „Повече сълзи се проливат над изпълнените молби, отколкото над неизпълнените“. През 1972 започнах да работя върху тази книга, като написах най-напред последната глава (винаги е добре да знаеш накъде вървиш). После написах първата глава (Неразглезени чудовища) . После петата, Тежка мозъчна обида (английската дума за обида и инсулт е една и съща. — Б.пр.). После седмата, Бискайският бряг (La Côte Basque). Продължих по същия начин, пишех отделните глави разбъркано. Това беше възможно единствено защото фабулата — или по-точно фабулите бяха истински и всички действащи лица действителни: не беше трудно, не обърквах събитията, защото нищо не бях измислил. И все пак Изпълнени молитви не беше книга, замислена като обикновен roman à clef, жанр, при който фактите са замаскирани като измислица. Аз целя обратното: не да слагам маски, а да демаскирам.