Трумэн Капоте - Музика за хамелеони

— Изглежда, че доста пътувате, а не сте идвали тук досега. Защо?

— В Мартиника ли? Някак си нямах желание. Тук бе убит един добър мой приятел.

Прекрасните очи на Мадам сега гледат малко по-малко дружелюбно. Тя изрича бавно:

— Убийствата са рядкост тук. Ние не сме буйни хора. Сериозни — да, но не буйни.

— Сериозни. Да. Хората в ресторантите, по улиците, дори на плажовете имат строго изражение. Толкова заети изглеждат.

— Не трябва да се забравя, че тук робството е било премахнато едва през 1848.

Не виждам връзката, но не задавам въпроси, защото тя вече казва:

— Освен това в Мартиника е très cher. Един сапун, който в Париж ще купиш за пет франка, тук струва два пъти по толкова. Всички цени са двойно по-високи, защото всичко се внася. Ако тези размирници се наложат и Мартиника остане независима от Франция, това ще бъде краят. Мартиника не може да съществува без субсидии от Франция. Направо ще загинем. Alors, някои от нас имат угрижен вид. Но, общо взето, хубави ли ви се струват мартиниканците?

— Жените — да. Видях смайващо красиви жени. Гъвкави, изящни, с горда стойка; дребен кокал като на котки. Освен това притежават някаква чаровна предизвикателност.

— От сенегалската кръв е. Имаме много сенегалци. А мъжете — привлекателни ли ви се струват?

— Не.

— Съгласна съм. Мъжете не са привлекателни. В сравнение с жените ни — да се чудиш — безлични: vin ordinaire. Мартиника, нали разбирате, е матриархално общество. В такива случаи, както и в Индия например, мъжете са по-безлични. Виждам, че гледате черното ми огледало.

Така е. Разсеяно очите ми поглеждат все натам — то ги привлича въпреки волята ми, тъй както понякога ги привличат безсмислените плетеници по екрана на ненастроен телевизор. То притежава тази капризна сила. Затова моето описание ще бъде „преописание“ — в стила на онези френски писатели авангардисти, които, пренебрегвайки повествование, образи и белетристичен градеж, се впускат в дълги по цяла страница параграфи да трупат подробности за очертанието на един-единствен предмет, за механиката на едно изолирано движение: за една стена, една бяла стена, на фона на която жужи муха. И тъй: предметът в дневната на Мадам е едно черно огледало. Високо седем и широко шест инча. В черна кожена рамка с форма на книга. Рамката книга лежи разгъната на масата като луксозно издание, оставено там, за да го вземеш и прелистиш; но няма нищо за прочитане или виждане — освен загадката на твоя собствен образ, отразен в черната огледална повърхност, преди да се оттегли в бездънните му дълбочини, в неговите мрачни коридори.

— Принадлежало е — обяснява тя — на Гоген. Разбира се, знаете, че той е живял и рисувал тук, преди да се засели при полинезийците. Това е било неговото черно огледало. Много от художниците през миналия век са си служили с черни огледала. Ван Гог. Също Реноар.

— Не разбирам напълно. За какво са им служили?

— С тях са освежавали зрението си. Възстановявали са реакцията си към цветовете и отсенките. След часове, прекарани в работа, за да им отпочинат очите, те са гледали в тези черни огледала. Както гастрономът на пиршество между две изискани ястия отпива Sorbet de citron, за да възбуди сетивността на небцето.

Тя взима огледалното томче, положено на масата, и ми го подава.

— Често го използвам, след като очите ми са заслепени от много слънце. Успокоява.

Успокоява, но и тревожи. Колкото повече се взираш в чернотата, толкова тя престава да бъде черна, превръща се в странно сребристосиньо, праг на тайни видения; чувствам се пред пътешествие в огледалния свят като Алиса и се колебая дали да премина от другата страна на огледалото.

От разстояние чувам гласа й — приглушен, спокоен и култивиран:

— И тъй, ваш приятел е бил убит тук?

— Да.

— Американец ли?

— Да, беше много надарен човек. Музикант. Композитор.

— О, спомням си — този, който пишеше опери! Евреин. С мустаци.

— Името му бе Марк Блицщайн.

— Но това беше много отдавна. Най-малко петнадесет години има оттогава. Или повече. Разбрах, че сте отседнали в новия хотел. Ла Батай . Как го намирате?

— Много приятен. Цари малко бъркотия, защото се подготвят да отварят казино. Управителят на казиното се казва Шели Кийтс. Отначало помислих, че е шега, но наистина така му е името.

— Марсел Пруст работи в Ле Фулар , хубавото ресторантче за морски специалитети в Шоелхер, рибарското селце. Марсел е келнер. Разочаровахте ли се от нашите ресторанти?