Георги Коновски - Ранни мемоари

По този случай. Обикновено забранявах учебници в клас. „Те ви трябват у дома — казвах. — Каквото искате да видите, тогава го гледайте. Тук ви трябва книгата и акъла. Да мислите върху написаното…“

Книги исках. И често — няма какво да се лъжем — учениците ги носеха. Последните години — в телефони и таблети. Удобно…

А това дразнеше и колеги, и редките „гости“. Не можаха и не можаха да схванат, че учениците се улесняват, а учителят затруднява. Да следиш под око кой къде зяпа… Не е лесно… Но е хубаво — за да им е удобно, за да могат да работят. Твое натоварване — за тяхна по-лека работа…

Иначе — да изпее някой учебника… Имало е такива случай, разбира се. При което действах твърдо. Бях предупредил — без зазубряне. В такъв случай следваше наказание. Правене за смях. А един учител винаги може да направи за смях зубрача. Винаги!

Жестоко, но ефективно. Просто спираш погрешно развитие.

Което, между другото е много полезно днес. Повтарянето на чужди мисли, де… Слушаш шефа, началниците, премиера, партийния лидер… И повтаряш — понякога, за разнообразие, вариативно.

Полезно…

А при мисленето е вредно, изключително вредно.

Та затова се мъчех да развивам мисленето. Нали учим за живота, не за оценката?

Съчетание — книгата и мисленето. Авторът дава идеята и старта, ти тръгваш напред. Пък… Където стигнеш. От теб зависи…

Че казах — началници. В инспекторатите има назначени служители. За контрол и методическа помощ на учителите. Тоест — трябва да са най-най-добрите в района, за да насочват и ръководят учебната дейност.

На теория…

На практика… Споменах какви са. Последен случай преди пенсионирането. „Експертка“, назначена заради мъжа си — спонсор на управляващите. Не, не е лоша жената. Комшийка да ти е — сол да помолиш, клюка да чуеш…

Но — специалистка?

Разфасоваха ме докторите преди години. И, докато ме няма, назначили я да замества в журналистическите паралелки. Уредила някаква среща с бизнесмен, учениците заснели всичко и искали да пишат текста за информацията. Тя не им дала — сама щяла да пише. И написала. Позвъниха ми, прочетоха го и питат: „С това ли да се излагаме?“…

Абсолютно некадърно, не даващо никаква представа какво е било реално. И пълно с бисери: „човек с ляво сърце и десен мозък“…

Казах на Добринка — момичето, което щеше да прави информацията — лично да я напише. И да й поднесе лъжата — в телевизията сами направили текста.

Та се наложи на 40-ия ден след сърдечната операция да се върна на работа. Ми тя щеше да съсипе всичко, което съм градил…

После стана „експертка“. Чула, разбира се, за изказванията ми — а аз и не ги криех, поиска разпределенията ми. И едното не одобрила.

Лошото за нея беше, че мен просто ме мързеше да пиша тия формалности. Обадих се на един приятел в министерството, той ми лашна по електронната поща разпределение от видно училище. С одобрителния подпис на министъра.

Та избелих подписа и печата, махнах емблемата на училището, ксерокопирах и — отбих номера.

И без това разпределението за мен винаги е било нещо като указател на кръстопът. Много посоки, но аз си знам накъде ще тръгна.

Впрочем, преди години попаднах на архива на мой чичо — фактически чичо на баща ми, брат на дядо ми. Бил учител в Македония през 1942 година. И останали разпределения от него време.

Пазя ги, често ги показвах на колеги и директори. Две тънки — военно време — странички. Номер, тема… И — толкова!

Няма даже предполагаема дата.

Вижда се, че с молив е добавял или задрасквал.

Отдолу неговият подпис, отгоре печат и някакъв шеф парафирал…

Толкоз!

Насоки! Останалото е работа…

Само че чиновникът не може да види и разбере работата — нему дай графици и планове.

Та госпожата ме извикала. Отидох. Пътем срещнах началничката на инспектората, поговорихме си за наши работи. Оная надникна в коридора: „Господине, чакам Ви!“. Махнах с ръка: „Почакай, ще дойда!“. Тя на „Ви“, аз на „ти“. Познавахме се, все пак, пък и не е официално. Уж…

В кабинета беше с един приятел от инспектората. Той уж чете нещо, но внимава — познава си ме, чака шоОто.

Тя започна да обяснява колко е лошо разпределението, как трябва да се прави наново, че и зададе въпрос: „Ама отде го измислихте това…“.

Аз небрежно казвам: „А, просто не ми се пишеше, та помолих един приятел. И той ми го изпрати от министерството. Ей го оригинала“ — подадох й го. И добавям: „Ще му кажа на тоя, дето го е одобрил, че е некадърен…“.