Георги Коновски - Ранни мемоари

Събират стотинки и едно момиче — обикновено — отива, купува кутия с бонбони и ги носи в първи клас. Карахме по азбучен ред.

Малките знаеха и се радваха. Между другото — и мен ме познаваха. „Чичкото, дето праща бонбоните“. А големите си спазваха правилото — всяко удоволствие…

Ще речете — незаконно?

Разбира се!

Но — малките доволни, големите и те. Виновни, платили си. И аз — внушавах им определени правила. Индиректно…

Което не мога да кажа за куп колеги…

До кабинета ми на последния етаж беше кабинетът на една историчка. Интересна жена — уж специалистка… Веднъж водих екскурзия и бяхме в София. Разведох ги къде ли не, пътем им показах мавзолея на Батенберг. Тогава заключен, че и с бодлива тел по оградата. Но отвън го видяха, разказах им за княза, добиха някаква представа.

Когато се върнахме, колежката ги разпитвала и дойде възмутена в учителската стая. Какво съм ги лъгал? Няма такъв мавзолей!!! Няма, бе! Има само един — на Георги Димитров…

Бавно, като на хлапе аутистче й заобяснявах — има мавзолеи немалко у нас. Например, до Ново село, на отец Матей Преображенски — Миткалото. Или Пантеонът в Русе — също може да се определи като мавзолей. Или в Котел…

Женичката беше смаяна. В учебниците подобни неща нямаше…

Но иначе добре работеше. Цял час от кабинета й се носеха крясъци. Крещеше им — Стимфалските птици биха замълчали засрамено. А сирените биха се скрили под вълните от ужас…

След часа излизаме в коридора. Повечето учители — уморени, повехнали, вкиснати. Тя — свежа като кисела краставичка. Разтоварила се, натоварила ония нещастници учениците, доволна от себе си…

Тук малко отклонение.

Споменах за отишлите си ученици. А онзи ден научих още лоши новини.

Срещнах Силвана. Пенсионерка, макар да е около 40-те. Подпираща се на патерица, трудно подвижен крак, паднали предни зъби… Получила удар преди години и… 86% инвалидност. Без семейство…

Та тя ми каза — Цецко от класа ни е починал. И оставил дъщеричка…

А после видях Красето. От малко по-големите. И Стамен починал.

Беше влюбен в дъщерята на една колежка. Пухкава, жива, дива ученичка. Не зная натам как е било. Не се ожениха. Но — починал. Млад, силен, здрав, симпатичен, умен…

Отиват си момчетата и момичетата.

За съжаление — млади…

Да се върна към училището.

Бях единствен българик. И — като кавалер, върху мен всички тежести. Обединението, профпредседател, после водещ партийната учебна година. За което съм разказвал. Но ще напомня. На който не е чел.

Сложиха ме да чета лекциите на другаря бай Тошо пред началния курс. Не беше трудно — имаше всичко печатано, не бива да се отклоняваш, затова вървеше кратко и бързо.

Пък и учителките бетер зубрачки. Начални учителки, нали ви казах. Зазубрят, подготвят записки, питам — и веднага няколко ръце. Говорят/четат и… Свършвахме всяка сряда за 45 минути.

Присъстваше — като наблюдател контрольор — и партийната секретарка. Която си имаше също домашна работа, та не претендираше да удължаваме времето.

Което не мога да кажа за директорката. Тя водеше при горния курс. Ние си тръгваме към 8 маса, те ни изпращат с жалостив поглед. И продължават да се развиват политически и интелектуално — понякога до 11 вечерта…

Директорката разпитваше партийната, но жената беше твърда — всичко е по план, обсъдено има протоколи. И самите учителки бяха стоманени — караме както трябва, много знаят хората, та затова не се бавим…

Впрочем, легенда е, че не можеше да се отсъства. Имаше една Александрина Стоянова. Тя отказа и упорито нито веднъж не стъпи на обучение. И — нищо! Никой не я натопи…

Та нейде през 1990 година, при големите политически спорове и кавга — направо казано, се случих в учителската стая. Две — вече госпожи! — учителки бяха много агресивни. И двете партийни членки, едната дори в бюрото. Но сега — първи седесарки.

Викаха, крякаха… Не издържах. Извадих от шкафа все още пазещия се дневник на политпросветата и зачетох. Откъси от протоколите. Където се цитираха постоянно двете бивши партийки, сега яростни седесарки — с все възпяванията им за Партията и другаря бай Тошо…

Млъкнаха.

И после, при всяка моя поява в учителската, се изнизваха, както викат в наше село (извинете, няма да се цензурирам!) като пръдня из гащи…

А дневника прибрах. Интересно четиво е…

Впрочем, винаги съм питал — защо вадят архиви от МВР, а не тия от партийните комитети? Да видите що днешни другари са клепали колегите си по партийна линия. Най-най-активно.