Георги Коновски - Ранни мемоари

Отначало зяпах с очакване да се случи нещо човешко, после дремех, накрая изобщо не ходех при подобни покани.

Идвали са при мен, вярно. Имало е случай да се провежда „урок“ в салона — над 50 посетители. Обаче… Обаче — никога по сценарий.

Е, предупреждавах каква е темата, насочвах вниманието, настоявах за сериозно отношение.

И после — като в час. С всичките му плюсове и минуси, изригвания, издънки, дискусии, отклонения, търсения, открития…

Веднъж трябваше да обсъждаме „Железният светилник“. И тогава направих едно от малкото си открития в литературната теория, да речем. Имената на героите! Внезапно осъзнах, че те са съзнателно кодирани. Стоян — стои, стожер. Султана — господарката. Лазар — възкръсналия. Климент — Климент Охридски — просветителят. Ния — Евгения — благородна. Аврам Немтур — на еврейски баща на народа, а той с едно дете, подигравателно звучи. Катерина — катеричка, игрива и чиста, непорочна. Рафе — Рафаело? Или архангел Рафаил, отнесъл душата на Катерина?

В тоя момент ги поведох по темата, разсъждавахме, развивахме теории и тези, обсъждахме образите… И то звънецът взе, че би…

Какъв сценарий? Какво театро?

Между другото, гостите ръкопляскаха…

Друг път леко открехнахме вратата към нашия си свят — в часа. Дойдоха едно поне 30 — 40 души, нагъчкаха се отзад, учениците предупредени и не закъсняват, бие звънецът… И влиза една госпожица. Умна, амбициозна, много разтропана. Викам:

— Хайде, бе Докторе!

Извини се и седна. Часът мина като бомба с механизъм — тиктака, от време на време бумва, после пак…

Накрая заминаха учениците, водещата инспектриса даде думата за въпроси. И първият:

— Защо я нарекохте „докторе“?

Абе, то си наша работа, ама… И обясних. Партизанското й име е доктор Злобюл. Не помня кой я кръсти, но така си остана. И сега така я знаем — когато си дойде, защото се омъжи в Германия, има две деца и понякога ги води да видят отде се е пръкнала майка им…

Така че тия „уроци“ са нещо интересно, но… Но рядко. Показва някой някакви системи. Обаче — тия системи са си негови, действат при него, при учениците му.

Аз не помня клас с клас да си приличат. Камо ли да съм прилагал еднакви подходи. Не говоря, че дори разположението в клас променях често — според хората.

А за техники и технологии…

Директорът получил някакви компютри. От старите, с тумбестите екрани. И предлага да монтират по стаите. Гръмко мълчание.

Аз поисках четири. Един при мен и три отделно. На специални маси, в специален ъгъл. Свързах ги с интернета — имам доста знаещи и можещи момчета. Едно, че могат да тренират създаване на текст по модерен начин — компютър (напомням, в началото на века беше), второ — аз ги контролирам и регулирам, трето — на екрана до дъската всичко се вижда. И останалите се учат от видяното.

А междучасията къде ровеха — не знам. Само мятах по някой поглед за съдържанието. Обаче, не посмя никой да се пише тарикат и да ходи по… Абе, всякакви сайтове.

Щото при мен има последователност: Макаренко, Шамаренко, Дървоненко…

Първото предупреждение е, когато мина от „Иване“ на „Иванов“. Второто е щом сме на номер: „Номер 15 да каже…“.

Заговоря ли някому „Иванов, кажи…“ — следва въпрос: „Извинете, ако нещо… Ама защо на фамилия?“…

И се връща към правилата.

Просто знаеха — Бог прощава, аз не. Тъй като Бог има цяла вечност напреде си, аз време нямам. Затуй — спазваме правилата и работата върви…

Взаимоотношенията с учениците са основата на работата.

В последните години имах правило — влизат, телефоните на масата до вратата и толкова! После разреших да се ползват — с текстовете, върху които работим, на екрана. Някои пробваха да сърфират, но…

Убедително ги убедих да са убедени в спазването на правилата.

И проблеми натам нямаше.

Сега… Да кажа ли?

Имало е разни истории. Пердашил съм единадесетокласник, два метра висок, сто кила. И — кротува. Защото беше направил страхотна беля. Разбираше го, отнесе си наказанието, размина му се.

Веднъж — на 15 септември, отивам към училището. И гледам — непознат младеж седнал на бордюра, надига бира. „Леле, викам си, тоя откога я почнал“. Не беше наш — познавах ги всички.

В училището идва един колега и казва: „Имаме нов ученик“ — и ми го представя. Същият.

Изключен, със самочувствие, че и тук ще кара влака. Намери си дружка — пак Валентин.

Е, не беше за дълго. Веднъж така ме ядосаха — не само не работеха, ами и пречеха, че отворих вратата с двамата наедно. Излетяха в коридора и…