Георги Коновски - Ранни мемоари

„Аз подметнах това преди първия час сутринта — казвам. — После имахме два слети часа, ти нищо не каза…“ Извиних се, но продължих. „И досега плака?“. Кима, дума не казва. „А на рождения ден на Даниела плака ли?“. Свали смаяна ръце, бащата се втренчи в мен. Усети се. „Ама Вие откъде знаете?“ — тарикатчето си е хлапе, не усеща как се дъни.

„Та, значи, изкара рождения ден — разплакана, разстроена…“ — бия аз наковалнята…

Всичко стана ясно. Харесало й, забравила, че има вечерен час, после хукнала и първото, дето й хрумнало — я да изкара мен виновен…

Таман беше се преместила — отде да знае, че магарето в калта не оставям, дълбая, докато стигна дъното…

Баща й искаше да я шамари, майката се извинява, че ме притеснили… Поукротих го, сбогувахме се…

Проблеми натам с нея нямах, но си остана горчилката от тарикатеенето, за което даже не беше помислила, че може да ми навреди…

Пробва и един… Абе, малко не наред беше. Поклонник на Хитлер и всички се правеха, че не знаят, защото просто няма средства срещу млади идиоти. Замествах веднъж по история в класа му. И, както ми върви — точно за Втората световна имаха. Доста работи им разказах и обясних, сринах кумира му в пепелта. Само с факти — без коментари…

Седмица след това се качвам по стълбите внимателно. Тъкмо е бил звънецът от последния час. Сутрешната смяна излиза, следобедните се качват… Наистина — хаос. Та се опитвах да регулирам движението някак си. Гледам — оня блъска едни хлапета. „Я ги остави!“ — викам му. Аз — на последното стъпало той в ъгъла на площадката, на осем-десет метра от мен. Помежду ни — поне петдесет човека. И като се сви, ревна, закрещя, замята се…

После майката — учителка била! — писала изложение, според нея съм го набил (?), та идва комисия от инспектората. Отказах да пиша обяснения, казах им да разпитат свидетелите. А те — много…

Само ме попитаха — да съм имал някакви отношения с майката? После ми обясниха — шавърклива била, като я напусне някой любовник, почвала да пише доноси срещу него.

Но това бързо мина и замина…

Още по-лесно беше с една сектантка. На втория ден дойдоха майката и бащата — да поговорим. Взеха да ми разтягат локуми за единствено правилната им секта, да ме канят там…

Прекъснах ги. В училище религията не присъства! И за религия не говорим. Така че — предупредих ги, дъщерята да не прави опити да вербува съученици тук…

Усетих, че ще има проблеми. И се подготвих. Така и стана. На края на срока писах тройка с клизма на момичето. Дойде майката. Искала най-малко петица?!

Чудех й се на акъла. Но й обяснявах бавно — аз съм специалистът (тя някаква лелка в детска градина беше), аз оценявам.

Не! Тя си познавала дъщерята — най-малко пет! Иначе ще се оплачат…

И тръгнали…

Няма да казвам по какви служби, но навсякъде им се изсмели. Просто се оказа, че мои ученици има навред, познаваха ме, изобщо не повярвали на приказките за невежеството и злобата ми, отпратили я.

Накрая се появиха от инспектората. И те бяха добили представа какво става, но… Има жалба, трябва да отговорят…

Казах им — да направят комисия и изпитат момичето. Пък ако искат да си спестят излишния труд… И им дадох писмените й работи, които предвидливо събирах. С дати, почерка, оценките.

По три до четири изречения най-много при разсъжденията.

И върху една „работа“ с червен химикал грамадно 2…

Защото още в темата написала — извинете! — „балгариъ“…

С малка буква, подчертавам! За което директно винаги съм писал двойка! Комуто и да е…

Преместиха я в друго училище. Обаче, две момичета от класа я набили преди това. Скарах им се, ама нали в моя защита…

Та — те така те…

Иначе хубавите моменти са много, много повече. Олимпиади, състезания, срещи след завършването…

Колко пъти се е случвало да идват бивши ученици и често ме намираха в час. Канех ги, сядаха, слушаха, накрая им давах думата. Да разкажат какво учат или работят, да им препоръчат нещо на учениците…

Като един — ей, да слушате какво ви казва! Ние не вярвахме, но се оказа, че е точно така! Не литература учим — за живота…

И го казваха хора, следващи математика, икономика, агрономство, какво ли не. Несвързано с предмета. Но ценността на литературата е, че отразява живота и показва бъдещето. Не е наука — изкуство на мисленето е…

Така смятах като ученик, така смятах като учител, така смятам и сега. И все повече се убеждавам колко съм прав.

Поради което предпочитах работата с ума и езика, отколкото фалшивите театра на „откритите уроци“. Имах познати — сред тях и една почти роднина, които се подготвяха за подобно мероприятие отдалеч. Много отдалеч! Поне месец. Сценарий, разпределяне на ролите, тренировки и репетиции… Докато се стигне до автоматизъм. И се изгуби всякаква естественост и нормалност.