Георги Коновски - Ранни мемоари

После ми щукна нещо, попитах, каза ми, че имало доста, платих още две книги.

И отидох в час. Книгите бяха на бюрото, учениците взеха да ги разглеждат, попитаха защо са три, казах, че двете ще бъдат за някой приятел. Те зачетоха анонсите. И неколцина веднага предложиха да платят двете книги. Съгласих се…

На другия ден споделиха възхищението си — чели цяла нощ. То книгата е такава — завладяваща. Почнеш и не знаеш как да спреш.

Един колега — физик, Христо Петров, беше в командировка до столицата веднъж. Връща се и ме пита — чел ли съм „Четвъртият протокол“ на Форсайт. Харесвам автора — западняк, но с великолепен стил и последователно мислене. А тази книга е много интересна. Казах му. Сподели, че си взел спално място насам, обаче отворил книгата за приспиване… И не мигнал до сутринта. Докато не я погълнал…

Та така с някои книги…

От следващата сряда — след като обясних на книжарката ситуацията, вземах по две, че и по три книги от някои. Плащах ги, занасях ги в училище, момчетата и момичетата се юрваха към бюрото ми, грабеха, плащаха… Кога веднага, кога на другия ден.

Та станах — освен читалищен деец, и книгоразпространител. Четяха, четяха, четяха…

Точно тогава старият телевизор „Темп-6“ се скапа. Сложихме нов, а него префасонирах. Извадих чарковете, кутията огладих хубаво и занесох в кабинета. Сложих я до прозореца и напълних с книги. Втори екземпляри от хубави книги, дарения от завършили ученици и други придобивки. Започнах с малки сборници с афоризми и мъдри мисли, после разширих диапазона. Често за моя сметка. Нарекох артинсталацията „Книгата побеждава телевизията“.

Вземаха си книги, четяха… Една не се изгуби!

А с четящ човек по-лесно се работи върху мисленето… Много по-леко…

И много по-трудно. Защото вече е срещнал талантливи, често и гениални мислители — писателите. Така че от мен се иска поне нивото да поддържам, ако не и да съм по-оригинален. Ха състезавай се с класиците…

Но пробвах. Е, невинаги, обаче успявах да привлека вниманието…

Тогава ремонтирах кабинета отново.

Задната стена беше заета от грамаден черен шкаф — от пода до тавана, дълбочина около 80 сантиметра. Барем пет квадрата заемаше…

Дойде бивш ученик, разглоби шкафа, прибра домакинката дъските. Дойде друг — шпаклова стената, боядиса я. Дойде трети — оформи шкафове. Леки, почти въздушни. Използва горните малки шкафове, пребоядиса ги, сложи върху тях леки рафтове. Два шкафа — за ученически вещи и чанти, както и за книги.

На стената монтирахме табла — използвах пак стария шкаф, плотове боядисани. Боядисваха учениците. След училище, само по желание.

И накрая Илиян и Тошко докараха нови маси. За четири човека, не квадратни, а с овали, оформени хем да са удобни за писане — овалът се издаваше откъм дясната ръка, за подпиране, хем за разполагане на столовете. А друго момче дари столове. По мое желание — леки, бели, летни. Както обяснявах — да се чувстват учениците като в кафене, да не се депресират.

Директорът мърмореше, че не му харесвало, ама от математик какво да искаш? Той си знае само 2 x 2 = 4. Пък в живота то е и 3, и 5, понякога даже е 4…

Но това ремонтиране стана по-късно, при журналистическите паралелки…

Всяка година имах нови ученици — в замяна на завършилите. И нови удоволствия в работата, нови проблеми — все старите, но с нови представители, нови истории…

Основата в психиатрията на пуберите е самочувствието им на страхотни тарикати и неверието в собствените си сили. Неверие във възможността да преборят себе си. Която е винаги победна битка — сражаваш се срещу себе си, винаги побеждаваш. Единият път с поглед напред и нагоре, другия в угода на комплексарщината си…

А тарикатеенето…

Винаги съм се чудел — нима не се сещат пуберите, че учителите им имат повече години от тях в училище? И като ученици, и зад катедрата. Тоест — повече опит именно в тая среда, в тая дейност.

Зная всички възможни номера, измислял съм много по-хитри, още в началото на разговора усещам накъде отиваме. Понякога ми е било скучно даже…

Дойде в класа ново момиче. Антония. Пристигна един ден накъдрена. Не се сдържах: „Леле, че мериносче!“ — рекох.

Това — първи час сутрин.

Нормален ден, без проблеми.

Вечерта към 22 часа звъни телефонът. Представя се. Бащата на Антония. Имало проблем, била много разстроена, обидил съм я… Излетях. Живееха на стотина метра от нас. Отивам. Тя полулегнала във фотьойл, закрила лице с ръце. Бащата разказва. Свикнала била на режим (той офицер). В 20 часа — у дома. Обаче, в уречения час я няма. Няма я в 21 часа, към 22 часа пристига. Ревала. Била много обидена, че съм я нарекъл „меринос“ и не знаела как да се прибере…