Георги Коновски - Ранни мемоари

Веско, например, си беше любовчия. Всеки срок — ново гадже. И по-малки, че и каки. Харесваха си го. А на бала се закачил яката за Станка, както виках на Станислава. Другото й име беше Кобрата. По характера. Звънкам й веднъж на стационарния, чувам глас и почвам: „Кобре…“. Отсреща: „Не е тя, баба й е“. Смутих се: „Извинявайте…“… „Ама нищо, нищо — тя си е такава…“.

Та тръгнаха на екскурзия след бала. В Одрин и Истанбул. Три дни и нощи. И, както разказва легендата — тия двамата три дни и нощи не излезли от стаята…

После тя замина да учи в Търново. Веско беше изгърмял на матурата — въпреки съветите ни (на родителите, на кака му, мои, на математика) беше избрал математика за втора матура.

Но и той замина за Търново. Заживели в една квартира. Обаче… Правилно, знаете го… Тя — цял ден на лекции, нови приятели… И не само… Той скучал, скучал…

И се разделиха…

По-късно идва на гости в училище. Предупредих учениците, че ще дойде един батко, разказах им тая история. Появи се той в средата на голямото междучасие и поздравява едно момче. Питам го после — комшии ли са? Не. Момчето било брат на Станислава?! А аз им разправям за „подвизите“…

Но и Димитър — братът, си беше любовчия.

Имам едно свойство — особено. Попадам все където не трябва. И когато не трябва.

Та си пия кафето и гледам през витрината — спира такси, наш Митьо отваря галантно вратата и… В таксито влиза Данчето от горния клас??? Качва се и той, прегръща я и потеглят…

Дето викаха едно време: хвани си кака — да те отрака…

После заминаха за Варна да учат. И се оказа, че Данчето била — чрез баща си — собственичка на апартаменти. А бащата морски капитан, все на път…

Викам му: „Мите, те това се вика прицелна любов!“

Но — това в рамките на шегата, де…

Като те удари хормонът…

Пак ще цитирам — тук червена точка, моля — едновремешна мъдрост: когато работи едната глава, другата спи…

Увлякох се по тия любовни истории…

При това не съм споменал даже процент от тях…

А имаше и други — все с училището, групата, колектива, ученето и мързела, истории…

Да речем — взаимоотношенията между ученици и учители.

Сложни. Меко казано…

Моята винаги е била лесна. Имах няколко правила. Първо и основно — директна откровеност! Никакви лъжи и заблуди, никакви измами. Каквото и да ми струва — директно!

Което изяснява нещата. И позволява открито да се видят проблемите и решат.

Второто — имал съм работа с деца. На вид големи, понякога демонстриращи знания и мислене на възрастни, но винаги — ама винаги! — с преобладаващото детско.

Не е обидно, просто е реалистично.

Третото — поето задължение трябва да се изпълнява. С всякакъв риск. И на всяка цена.

По едно време бяха измислили учениците да ходят на трудово обучение в база някаква. На десетина минути път. По улиците, но…

И една вечер пристигат за последен час — програмите винаги са били каша. Един го няма. Пиша отсъствие, започваме…

И пристига директорката, с нея някакви. Вземат дневника за проверка…

Оказа се, че пуснали учениците да идват за час, но един решил да види какво има в новострояща се сграда. Където паднал в някаква шахта. И си счупил крака.

Проверката показа, че вината е в освободилите ги — трябвало да ги заведат до училището ни. А кой през това време ще посреща другите им ученици — ни дума.

Аз, написвайки отсъствието, съм си осигурил абсолютна невинност. Не е дошъл, официално е отбелязано, не нося отговорност…

Поради което натам ми беше лесно. Моли някой да го освободя. „Защо?“. И — „А нима това е толкова важно, та трябва да изпуснеш част от часа?“.

Ако не го пусна и изчезне — отсъствие. Да се оправя, аз съм предупредил…

Ако е важно — а преценявам аз — поемам отговорността…

Колко нерви съм опънал, колко съм изпокъсал за това…

Поета отговорност… За пубер, дето е неуправляем и сам не знае какво ще направи след малко. Нито пък защо…

Слава Богу, не са ставали произшествия…

Обаче, принципът се знаеше и караше учениците да се замислят — а има ли смисъл?

Междучасията уж 10 минути, но… Докато пусне една вода, пийне една такава, докато чуе какво станало, кого и за какво изпитвали в другия клас…

И се е случвало да пристигат със закъснение. Малко — две, три минути. След това слагах отсъствията…

Пристигат — цяла тълпа — пет, шест, че и десет човека.

Натам — съвсем не по законите, но по моите правила.

Всяко удоволствие се заплаща (както казал оня, дето му умряла тъщата и му поискали пари за погребението, както гласи старият виц).