Георги Коновски - Ранни мемоари

Покани ме да водя предаване. После един колега го оперираха и се наложи да го замествам месец, всяка вечер. И за мен пращаха кола — 100 километра насам и натам, после още 100 да ме върнат и се прибере колата. Бях горд — Варна пълна с журналисти, но мен предпочитаха…

Та използвах този месец и всяка вечер вземах двама или трима ученици, гледаха подготовката, предаването, после обсъждахме. С разрешение на родителите, които ги чакаха на уговореното място и прибираха.

Месец — но страхотна практика…

И в София като бяха — аз ходех с тях, отдалеч наблюдавах. Самостоятелност, под чужди грижи и под окото ми…

Така че 12 години нямах лятна почивка — постоянно зает.

Но не се оплаквам. Доволен съм. Целта беше не да ги направя журналисти — макар че доста поеха по тоя или близък път, целта беше да навлизат в живота, да видят, да избират, да се представят сами.

И май успях…

Та за първата паралелка. Която се оказа последната, на която съм бил класен. Просто поех грижата за четири класа едновременно — журналистите, и нямаше как на практика да се товаря и с отделен.

А първите си бяха първи.

Както всички хлапета — оригинални, интересни, с много възможности.

Ще спомена само няколко имена, макар почти всички да заслужават. Даниела, Диан, Женя, Калоян — 2 броя, Неджо, Стоян, Михаела, Калина, Десислава — 3 броя, Илияна…

Всеки по-отделно е цял свят. Накуп… Зоопарк…

Михаела — Мишката, типична блондинка. Що вечери ми е звъняла баба й, че нещо пак изчезнала… И се е оказвала на лафче с някое момче до сами блока им, ама забравяла да се обади…

Диан — мързеше го да гледа, пък по едно време като го удари на четене и самообразование… Бях им дал тест — с въпроси за съобразителност, не за знания. Например — какъв език говорят в Латинска Америка. Сред възможните — латински. Или — какъв говорят в Бразилия: английски, бразилски, испански, португалски. Само той беше точен. Както и на друг — кой е президент на Великобритания?

Калоян… Сваляч! Най-хубавото момиче в класа свали класически. Бяхме на урок нейде из града, седнахме да се разхладим пред едно заведение. И той пристига. С грамаден букет цветя, които поднесе на момичето. Шашна и нас, и нея.

Е, после пътищата им се разминаха. Такъв е животът…

Истории много, не всички за разказване. Наши си работи, ви казвам…

Учехме, работихме, стана клас като монолит. Хем различни, хем в едно…

И, както ви казах — за всеки се намери място. Ей го Стоян… Малей, такъв мърляч… На третия месец извиках родителите му и им предложих да го преместят. Никакъв интерес, никаква активност. Помолиха да продължи.

Започнахме стажовете. И тогава се откри този така търсен интерес.

Към техниката…

Майстор с фотоапарата, майстор с камерата. Подобен майсторлък прояви само още едно момче — Николай от по-следващия випуск. Могат да заснемат всичко — при това намирайки своя гледна точка, показателно и въздействащо.

Стоян завърши, зае се с фотография, има си студио, ожени се, дете гледа. Намери си мястото и е добре там…

Неджатин пък дойде от махалата. Не мога да кажа, че беше неграмотен, но доста неща му липсваха. Обаче се оказа трудолюбив. И се насочи към организирането на работата, може да се каже — продуцент. Сега е в бизнессредите, чак в София го изтегли фирмата, където работи — нужен кадър…

И така нататък — млади хора, достатъчно шантави според възрастта и средата, достатъчно разумни, за да се намерят в тоя свят.

Започнахме предаване в местната телевизия. 45 минути. Научиха се да си правят сценарии, да заснемат самото предаване, да са водещи в него.

Най-доволен бях, когато ме издрънча инфаркт. Бе, вървя си аз нормално и като ме хвана някой за сърдечния мускул…

Ама аз съм инат. Не спрях, отидох на работа — трябваше да заснемем предаване. Да, но…

Именно! Лежа си на дивана в учителската стая, те снимат в кабинета горе, по телефона се допитват за някои неща.

После отидох в болницата, та сетне ме и разфасоваха докторите.

Важното е друго — предаването стана добре. Не по-лошо от останалите. Обаче, направено от тях самите…

Е, заредиха се паралелките. От девети до дванадесети клас. И разбира се, сложното беше да споявам по-големите — с повече опит и знания, с по-малките — ентусиазирани, но неопитни зайчета.

Стана…

Така че още на третата година имах основен състав — от всеки клас хора, но с еднакви интереси, отговорни, разбиращи, искащи да постигнат нещо. И голяма група резерви — за които винаги се намираше място. Само да поискат и се покажат.