Георги Коновски - Ранни мемоари

Камерата, името под материала, гласът в радио записа — примамват. И всекиму се иска близки и познати да кажат: „Ей, ама аз те видях или чух онзи ден…“.

Което може да се постигне. Но — с труд и доказване. Пред листа, камерата, микрофона.

Когато се лекувах, колегите от М сат решили да направят предаване за града. И им пратих от мойте хора за водачи. Водачи — водещи… Справиха се!

Заснеха два пъти по един час предавания за нас. Защото си беше интересно — в провинцията млади хора се подготвят за журналистиката. Не само в София!

Тъй като мнозина са свикнали да мислят, че артисти, журналисти, писатели, художници и тем подобни хора на интелекта могат да се появят само в столицата.

А останалите — според района.

В Добруджа, например — има туризъм и селско стопанство. Значи децата може да бъдат само и единствено според поминъка. Демек — трактористи и комбайнери, сервитьори и проститутки…

А се оказа, че…

Е, те това смятам за най-високото си постижение…

И тук ще спомена някои имена. Не мога всички — мястото!

Милена, Димитрина, Георги, Николай, Росен, Веско, Полина, Калина…

Не, наистина — ВСИЧКИ!

Какво учехме?

Много неща. Най-напред — как се чете. Как се чете вестник, как се слушат новини, как се гледа телевизионна емисия.

С търсенето на подтекста. Тъй като ВИНАГИ има текст, направен с определена цел, и подтекст, който се мъчат да скрият от потребителя — зрител, слушател, читател.

И ВИНАГИ истината или почти истината е в подтекста!

Което означава, че трябва да се гледа, слуша, чете с мисъл. Първа и основна мисъл — някой има цел: да ти внуши нещо си. Което означава, че трябва да приемаш поднесеното като материал, но да не го възприемаш като истина от последна инстанция.

И след това идва най-трудното — да мислиш върху видяното, чутото, прочетеното…

Да анализираш какво са ти поднесли и — ха сега, де! — да се върнеш назад във времето и сравниш с базата данни в главата. Тоест — нищо не възприемай еднолично, като отделен епизод. Всичко има база, всичко е свързано с околния свят и миналото.

Познанието идва от сравнението — стар, прастар познавателен принцип.

Значи, трябват знания — много знания! — трябва бърза мисъл, трябва умение да сравниш и откриеш връзките, накрая да направиш изводите. За себе си…

Което се отнася не само до възприемането на медийни материали, а и за целия живот. Включително четенето на книги и разсъжданията върху тях.

Иначе „Хамлет“ е нормално криминале. Героят има някои данни, търси доказателства за вината на убиеца. Здрави и логични доказателства.

Но това е базата. А същността е вътре — в трагедията на човека, живеещ в едно време, но развиващ мислене от друго.

Подобни уроци не се възприемат в час. Те са крайната точка от разбирането. А самото разбиране е началната точка от развитието на светоусещането и изграждането на личността.

Не твърдя изобщо, че момчетата и момичетата ставаха ангелчета, философи, създатели на модерно мислене.

Просто се запознаваха с тази система на самоизграждане. И някои — а времето показва кои — творчески градяха себе си.

Най-важното — себе си!

Натам е животът им. И животът изобщо.

Всекидневният изпит.

Защото в училище те изпитват само в час. И ти пишат оценка три или четири пъти през срока. Време за повече няма.

А в живота всеки ден, всеки миг дори — ти си на изпит. Пред другите. И най-вече пред себе си.

При нас беше интересно.

За което спомагаха някои методи, използвани въз основа на оригиналността на учебната ни дейност. Просто имах възможност — и си я защитавах здравата! — да се развихря, както си знам и ми харесва.

Един от методите беше среща с известна личност…

Учудвам се, че в София подобни не се използват. А е пълно с политици, писатели, артисти, режисьори, музиканти, художници…

Е, аз пък успявах. Как — аз си знам. Понякога идваха мои познати и приятели, друг път намирах връзка с търсения човек, трети път се вкопчвах в мимолетната възможност.

Като булдог…

Най-интересните срещи бяха с Антон Дончев. Не казвам „академик“ — академици много, Антон Дончев е един.

Имаше някакви градски празници и той дойде. Заместник-кметицата — моя позната, търсеше къде да проведе среща на ученици с него и, разбира се, се сетила за мойте хора. Та ми се обади и предупреди — срещата ще е в 16 часа, около час, после писателят отива да отдъхне и в 18 часа му връчват награда от Общината, на голямо събрание.