Георги Коновски - Ранни мемоари

Много са…

Днес се опитват да слеят в едно образование и възпитание. Все едно вода и олио. Различни сфери са, с различни цели, по различни методи се действа…

Възпитанието, освен това, се гради у дома. В семейството. Където го има…

А родителите се опитват да градят „образованието“ на детето върху убедеността, че тяхното гардже е най-хубаво и певческо…

За възпитание не говорят — сигурни са, че в семейството им всичко е наред, детето е страхотно възпитано, ама тия наоколо… Приятелчета, среда, даскали…

Сещам се как в последните години разговарях с една майка и сина й, той грубо я прекъсна и дръпна от ръцете й телефона, който тя тъкмо беше му отнела — поне при разговора да внимава.

Заших му шамар!

Пред мен, в училището, я ругае, а иначе…

Тя си замълча.

Което й признавам. Можеше много усложнения да потърси, но явно разбра. И момчето разбра. Просто правило — срещу всяка сила може да излезе друга сила.

Което за някои е убедително.

А после идват размислите. Ако ги предизвикаш.

И не е необходимо да водиш чак задушевен разговор. Който може — разбира. Който не — другите разбират…

Да си класен ръководител е изключително отговорно. Целта е — да се поведат групата ученици напред.

А учениците ВИНАГИ са в различни групи. Формални (семейство, клас и тем подобни), неформални (компанията, приятели).

В класа неформалните групи се пресичат и са амалгама от различни по състав, характери, задачи дори. Един ученик може да е в една неформална група (приятелчета), същевременно в друга (комшийчета), в трета (кафенето, запалянковци).

Класният трябва постоянно да следи вълните в тези групи и да координира нормалния живот. Като води същевременно ВСИЧКИ заедно напред — към една цел, която всеки вижда посвоему.

Основната цел е учението. За някого — да отбие номера и хване тройката, за друг — да търси и намира, да открие нови светове.

Само че класът е единство от противоположности най-често.

И трябва да бъдат споявани от разбиране на целта, усещане за мястото и бъдещето, от любов и чисто човешки отношения. По правилата — писани и много често неписани.

На педагогически съвет споменах пред една физичка за класа, който й беше поверен, като за „твойте“. Тя грубо ме прекъсна: „Мойте са у дома, за тия само ми плащат да им отчитам отсъствията“…

Е, за съжаление, не са малко подобни чиновнички.

Впрочем, често при мен идваше едно момче от класа й. Не му предавах, но щом видеше отворената врата — а аз не я затварях, ако нямам час — появяваше се. И сядаше да гледа с мен филм или дори да чете книга от библиотеката.

Тя му предлагала всеки час — да напусне без отсъствие, та да си кара спокойно часа с останалите. И той се махал. Знаеше, че тройката му е в кърпа вързана.

После напусна училището, срещах го, спираше ме, приказвахме си.

Проблемът не беше на момчето с учението. Проблемът беше на учителката с професията й…

И отиваме към края. А и аз бързам. Откриха ми, че зрението ми намалява — вече е на 40% останало. Та ми се иска да завърша… Преди мрака…

Хубави бяха и последните ми ученици. Абе, всички бяха хубави. Нормални ученици — телета, каквито бяха предишните. И родителите им. И ние. И родителите ни.

Само дето тогава имаше СИСТЕМА. Която вкарваше в някакъв ред всичките ни изригвания. Та постепенно средата, училището, семейството, ние самите — оглаждахме ръбовете и от какавидите излизаха хора…

Сещам се — три години преди да се махна, идват учениците в кабинета. И ми казват: „Господине, на какво миришем?“.

Отговарям след смръкване във въздуха: „Чесън. И какво?“

Набумкали се с чесън, за да ядосат преподавателката. Обясних им — чесънът си е наше, национално богатство. Не само вкусно, но и полезно. Обаче… Обаче, културният човек не яде (!) чесън, когато отива на обществено място. Така е прието и е правилно. Да не смърдиш с кефа си…

„Тоест — пак сме простеели?“ — попита един. Потвърдих.

И влезе лелката.

А чистачките ме харесваха. В моя кабинет — винаги подредено и чисто. Затова не исках Сульо и Пульо да са в другата смяна. Заварвал съм кабинета… Абе, да не казвам. Виждал съм чужди кабинети… Мани, мани!

Та лелката дойде и се оплака — тоалетната била покрита с люспи от обелен чесън. Погледнах момчетата. Навели глави потвърдиха.

„Вървете и чистете!“

Попитаха — а метли?

„С ръце!“

И почистиха тоалетната с ръце…

Строго? Не по правилата? А извършеното?