Георги Коновски - Чистилище, ад, рай и други

— Тогава… Великите завоеватели, пълководците…

— Завоевателите — сам разбираш. Пълководците — според избора им. Да воюват, за да помогнат на околните… Или да се сражават, за да побеждават и грабят…

— Не е сложно…

— Не е — аз ти казах…

— Но историята поставя сложни задачи при тоя избор. Ей го Александър Велики. Завоювал е Персия, но след смъртта му знанията на Изтока се сливат със знанията на Елада… Нима това не е заслуга?

— Чия? Александър е в Ада. Целта на живота си той беше определил сам — да завоюва света. Даже не планираше какво ще прави сетне. Искаше битки, победи, готов беше и себе си да жертва. Само името му да остане. Плюс това, той не ценеше хората. За него те бяха материал за славата му… И сега е там — заедно с другите завоеватели. Не съм убеден, че ще разберат причината. И засега не Раят — Чистилището не ги очаква…

Бях съгласен. Слава… И Херострат е известен. Но — защо? Не попитах за Атила, за Баязид, за Наполеон, за останалите, направили грешен избор в живота си…

— Но ти си оставил Хитлер в Чистилището…

— И в Ада… А в Чистилището е за едно само — стремежът му към изкуството. Доста профански, но… Поне е имал такъв. А Наполеон, Атила и останалите от малки едно са искали и са постигали… Разруха…

— Разбирам…

Минавахме по широка улица, по която срещахме или ни задминаваха колесници и карети, файтони и омнибуси…

— Старичък транспорт — подметнах с любопитство…

— Стар — спрямо кое? Това е Рай — тук нямат място вашите унищожаващи двигатели с вътрешно горене. Но не е и за пешеходство само. Макар повечето хора тук да не обикалят много — много…

— Да, разбрах — намират си занимания…

— Почти всички предпочитат връщане на живота назад — във времена, когато липсва вашата забързаност, вашето желание да произвеждате и печелите. Тук човек се научава да живее заради живота. И заради себе си. Книги — много книги. Всички творби, писани в историята на човечеството са тук. Всички скулптури, всички картини, всички рисунки дори. Макети на всички строежи, модели на битова техника…

— Имате музеи?

— Може и така да го наречеш. Решава някой човек, че дадена тема го интересува, заема се с нея, намира съмишленици, строят, създават…

— Това отнема много време и енергия…

— А ние сме в Рая…

Наистина, времето тук тече различно. И има място за действена енергия. А и хората са по-особени — ония, ненормалните…

Посочих към голям квартал, очертаващ се покрай широката река вдясно:

— Хубаво място…

Бог се засмя:

— Нищо ново. Пак познах…

— Кое?

Поведе ме по къса, но широка уличка. От двете страни се издигаха къщи — различни, едноетажни, двуетажни, даже…

Странно — позната сграда. Два етажа, куличка до тях, на последния й етаж остъкляване отвред, площадка отгоре… Домът, който като момче си мечтаех да имам…

— Позна ли го?

Преглътнах…

— Да…

— Ами — да влезем…

Отпред жив плет, малка ливадка, висока площадка пред вратата — с тераса, на която имаше маса и няколко стола. И цветя — в саксии и сандъчета…

Влязохме. Вътре беше тихо. И празно…

Вляво отворена врата водеше към кухня и трапезария, вдясно имаше голяма всекидневна. По стълбата се изкачихме на втория етаж. Аз мълчах и гледах, Той ми показваше… Да, това, което се надявах да е…

— Три спални, три бани — целия етаж. А по стълбата нагоре — към кулата. На първите й два етажа има библиотека, на третия е кабинетът. С изглед на 360 градуса…

Мълчах…

— Е?

— Не разбирам…

— Разбираш… Твоят дом е… Погледни през задната врата…

Хубав малък двор — с беседка, цветни алеи… И през ниската ограда — позната къща. Помнех я — строена малко преди да се родя, рухнала за половин век. В дворчето пред нея младолик възрастен човек копаеше, а жена нещо ровеше по лехи със зеленчук… Къщата на дядо и баба… Споменът…

— И натам — посочи Той встрани…

Друга къща. Също позната. Бащината… И пред нея…

— Те са тук? — обърнах се смаян към Него…

— Заслужили са… И ето — заедно сте. Наблизо има и други твои познати…

— Наблизо…

— Да, да… Вече знаеш. Това е твоят дом…

— Юлина…

О, забравих да ти кажа. Тя не ни чу, когато влязохме. Спи си в голямата спалня горе… И те чака…

Но аз вече тичах назад към стълбището…

Миро зърна отворения прозорец преди седмица. На шестия етаж, почти под корниза на покрива, гостоприемно отворен. Даже мрежа срещу комарите нямаше.