Георги Коновски - Чистилище, ад, рай и други

Така че — Миро трябваше да бъде на ниво поне известно време. Поне до очакваната с надежда евентуална среща с баща й. За която Нели намекна преди два дни. А това беше знак…

Затова тая вечер отиваше с колата на приятелчето си Николай към спалния квартал на града. Паркира на два блока разстояние и внимателно извади от багажника сака с навитото вътре въже. Преметна го небрежно през рамо, пресече малката кална градинка, заобиколи локвите на паркинга пред зданието и влезе вътре. Сутринта беше минал тук, напъхал една топлийка във външната ключалка и, както очакваше, вратата беше оставена отворена — чак след ден или два живущите тук щяха да се разберат кой да сложи нов патрон.

Асансьорът го свали на петия етаж. От там — пеша. На шестия внимателно се ослуша. Централният апартамент беше тоя с отворения прозорец, в левия живееха двама пенсионери, които още в осем гасяха лампите. Дали им се спеше, дали пестяха — не го интересуваше. А десният за късмет беше на млади хора — дисководещ и сервитьорка в нощния бар. Знаеше — ще се появят чак призори…

Металната стълба към покрива спусна леко. После се изкатери безшумно, вдигна капака и бутна напреди си сака. Натам — въпрос на техника. Стегнат хубав възел около бетонния комин, внимателно спускане надолу — до петия етаж…

И — започна бавно, внимателно да се спуска…

Всичко беше премерено точно. Опря крака на перваза на прозореца, присви се, наклони се напред и леко скочи през отворения прозорец…

— Е, най-после — каза някой в мрака…

Миро застина. После рязко се опита да се изправи, но усети нещо твърдо да се опира в бузата му. Студено, като тръба… Оръжие…

— Недей, а… — каза спокойно гласът. В тъмната стая почти нищо не се виждаше. Само голям куп от нещо се очертаваше върху мътно бялата стена. Това явно беше човекът с оръжието…

— Какво искаш? — едва отрони Миро. Внезапно му стана студено, езикът му като че изтръпна. — Извинявай… Много извинявай… Не знаех, че някой живее тук…

— Именно — доволно каза гласът. — Това трябваше да мислиш. И да очакваш обир без свидетели…

Миро усети, че краката му изтръпват в тая неудобна поза — свит след скока, леко подпрял ръце в пода, втренчил поглед нейде напред, не смеещ да завърти дори главата си…

— Добре, предавам се — каза той. — Предавам се… Мога ли да стана? Обещавам — няма да бягам, няма да мръдна дори, докато дойде полицията…

Оня отсреща се поусмихна — усети се по внезапно ободрения тон.

— Че кой ще вика полиция? Досега трябваше да вдигна тревога, да се разкрещя. Или просто да те застрелям — в рамките на самоотбраната…

— Ама аз нямам оръжие…

— Имаш, имаш… Ей го до мен — пистолет, с който си стрелял. А после ще се появят и отпечатъците ти…

Миро усети — това беше глас не на нормален човек, изненадан от крадец. Нито на страж на реда. Това беше гласът на убиец, играещ си с жертвата и забавляващ се със страха й…

— Няма да стрелям!

— Ти вече стреля — повтори онзи. — На стената има дупка, в нея е куршумът… Абе, всичко си има. Ще улесним следствието…

— Защо? — изтръгна се вопъл от гърдите на младежа…

— А защо не? Ти обикаля тук няколко дни. Гледа, мери, нагласява се. Реши да ме обереш? Добре… Но не успя? Ами… Логично е да получиш възмездието… Навремето аз…

— Кой сте вие? — изстена младежът.

— Е, те това е важното. Кой съм аз… И защо ти направих тоя капан…

За секунди настъпи тишина. После гласът се обади:

— Вдигни нагоре ръцете… Право нагоре… Така… — и Миро усети как мека, но здрава връзка стяга ръцете му.

— Сега седни — продължи онзи в тъмното. — И слушай…

Тялото на младежа се отпусна малко, но главата му беше като в менгеме. Какъв е тоя? Луд? Какво иска? Да го убие?

— Светлина не очаквай. Не ти е нужна. Слушай само… Аз, момче, бях като теб. Не ти се вярва, убеден си, че ти си единствен и неповторим, че си най-най-умния на тоя свят, че можеш всекиго да излъжеш или убедиш в нещо… Е, и аз бях така… Мога да кажа — тарикат! Много разтропан, както викахме по мое време. Не ми се работеше, а пари винаги са нужни на човека. Като не може с труд — има и други начини. Най-трудният — кражбите. По-леки — далаверки, мошеничества… Пробвах с тях, но ми беше скучно. Твърде лекомислени са хората — очакват от другите това, което те биха направили. Аз не им вярвам, дебна за измама, те приемат всяка моя дума като светата истина… Направих няколко удара, но… Вълнение няма… И тогава тръгнах по обири… Абе, беден беше народът, малцина имаха в домовете си хубави неща — пари, злато, скъпоценности. Най-вече партийни и стопански шефове. Бързо ги откривах — необходимо е само да се вгледаш в очите му и веднага се отваря като стара, разлепена книга. После — малко дебнене, търпеливо изчакване, бърз удар. И — в гардероба, в бельото, зад нелепо копие на някоя известна картина, под телевизора… Вземаш и изчезваш…