Георги Коновски - Чистилище, ад, рай и други

Бях неуловим. Няколко пъти аха да ме хванат, но… Късмет ли, тяхната глупост ли, обаче милиционерите не можеха да ме спипат. А и защо да им се давам? Затворът ми беше скучен — прекалено систематизиран, крадците — простички хорица, действащи грубо и без мисъл…

Така — допреди няколко години. Когато останах в колата си. Просто един надрусан идиот се заби в багажника. То — добре, че той стана на мръвки. Рязаха колата, наложи се да отрежат главата му, за да я извадят… Но и моите крака отрязаха…

Пари имам, жилища имам, документите ми са на няколко имена. Мога да си почивам и наслаждавам на остатъка от живота… Обаче, вие ме дразните… Вие — младите пръцльовци, дето смятате, че животът ви трябва да е цветя и рози, както викаха навремето мадамите… И смятате, че всичко, което искате — трябва да го получите…

Е, затова устроих капана…

Ти не забеляза ли, че на прозореца на кухнята всеки ден се появява нова лампа с цветен абажур. Днес беше червен. Което трябваше да подскаже — има някой, не е безопасно. Не обърна ли внимание, че върху комина на покрива е сложен плакат със зло куче? И още знаци съм наслагал. Преди две седмици идва един като теб. Но явно засече сигналите, помисли хубаво… А после повече не се появи…

— Но аз само… — промълви Миро.

— Ти, само ти… Горделив, наперен, самоуверен… Падна в капана… Сега, ако искам…

— Моля ви, недейте… — гласът му премина в плач…

— Ще помисля… Защо да ти прощавам? Явно добър крадец от теб няма да стане, за добър човек… не съм се наемал да превъзпитавам млади телета…

В стаята настъпи тишина. Миро импулсивно повтаряше молитва, чута някога от баба му. Нещо за хляб наш насущний, ама молитва…

— Добре…

Младежът вдигна стреснат глава…

— Ще те пусна да си вървиш… Но — не през вратата! Не искам комшиите да виждат непознати тук, не искам да ме обсъждат… Въжето е на прозореца. Успял си да слезеш — ще се качиш. Колко му е…

Миро не смееше да мръдне.

— Обаче, после го откачи от покрива, внимателно слез, гледай да не те забележат… И — забрави за дома ми! Забрави!

Младият човек се заля с благодарности…

— Давай, давай… Не помисляй дори за миг нещо да направиш… Разбра ли?

Миро не спираше да повтаря благодарностите. Отиде до прозореца, повдигна леко пердето. Въжето висеше отпуснато, краят му лежеше върху перваза…

— Благодаря ви!

— Тихо, тихо… Махай се…

Момчето хвана въжето, отпусна се на ръцете си… И усети как някаква сила го блъска в гърдите… Тялото му политна назад, а после… После земята започна бързо да се приближава. Последното, което видя, беше превъртащият се във въздуха пистолет, стигнал до долу успоредно с него…

Човекът горе погледна към проснатото тъмно тяло.

— А трябваше да го очаква…

След което леко, почти пеейки на меките си колелца, количката му се отправи към вратата. Натам беше познато — асансьора, долу го чака колата с немногословния шофьор. И нов апартамент — отново в някои от кварталите-спални…

Докато се появи младеж, искащ да е богат, защото смята, че е най-умния и можещ човек на Земята…

Той беше щастлив човек — мечтата на всяка власт и на всяка жена. Живееше доволен от всичко, нямаше претенции за нищо, не досаждаше с някакви нереални искания за непостижими от държавите и жените неща: справедливост, честност, всеотдайност, разбиране…

Хранеше се с това, което му даваха. И винаги беше доволен — не претендираше нито за количеството (защото можеше и по-малко да е/, нито за качеството (защото можеше и друго да е)…

Обличаше дрехите, които му осигуряваха. И винаги беше доволен — не претендираше нито за модни линии, нито за цветове, камо ли за размери…

Разхождаше се там, където му посочваха. И винаги беше доволен — защото оградата можеше да не е от ковано красиво желязо, а от бодлива тел…

Не губеше време да зяпа по небето, облаците, звездите. Нямаше защо да се откъсва от реалността и да витае нейде из далечните синевини…

По чужди жени не се заглеждаше, в чужди разговори не се месеше, даже не ги слушаше. Съвети не раздаваше, знания не демонстрираше, морал не възпяваше…

Беше щастлив…

Имаше храна, дрехи, развлечения… И стоеше здраво на земята…

Поне така смяташе, Тъй като нямаше очи да види, нито език, за да попита…

В което е истинското щастие — твоят свят в теб, по твое мерило… И най-важното — без примеси от оня наоколо…

Хронолетът се носеше леко и плавно във времето. Наистина, от време на време нещо лекичко се чукваше в него, но хрононавтите не се стряскаха. Знаеха, че мощната машина с лекота отхвърля всякакви препятствия, а през силовата мрежа успяваха да проникнат само дребни предмети — стрели, копия, някой и друг омаломощен от полета куршум…