Георги Коновски - Чистилище, ад, рай и други

— Сбъркало… Занесло всички тия боклуци и вредни неща в Далечната мъглявина. Добре, че архангел Михаил забелязал и го накарал да занесе излишното на Сметището…

Бог въздъхна. Ангели, но… После погледна към Далечния ъгъл на Безкрая. Видя усилен труд — ангелите изсипваха всички отрови и боклуци на Сметището… Как го нарекоха? Ах, да — Третата планета в Затлачената система…

И без това я беше оставил на само себе си… Бяха му докладвали, че там се появили някакви същества, после измрели, изникнали от Нищото други подобни, че даже се опитвали да се събират в стада…

Абе, да правят каквото щат… Далече са от нормалните звезди, няма как да разпръснат заразите си…

В трети клас за пръв път отидох на училище неподготвен. Разберете, и вие сте били малки. Интересното е много, а времето малко. Особено през тая зима, когато наваля хубав сняг. По улиците минаха снегорини — трактор, влачещ дървен триъгълник, проправяха пъртини, снегът се издигаше над детските ни глави, някъде достигаше стрехите на едноетажните къщички…

Всичко извън дома беше поразително и привлекателно. Особено, когато от струпания сняг си оформихме крепост и започна едва ли не денонощна игра — едните атакуваха, другите се отбраняваха…

Да, де — бой със снежни топки си устройвахме всяка година — нашата махала срещу горната. Но сега — крепост, нападение, отбрана…

Не само звучеше, а и си беше по-различно. Някак си като по филмите и книгите…

Най-вече, когато по обяд не се прибирахме, а хапвахме зад стените на крепостта, оставили един за часовой…

А след това тръгвахме за училище…

Е, кога да си напиша домашното? Време нямаше…

Поради което тръгнах с утешителната мисъл на третокласника: „Може пък да не ме вика учителката, а?“…

Училището беше наблизо — слизаш по наклона на нашата улица — „Гробарска“, завиваш към центъра и, до сами църквата, е то. Два етажа — с гредоред още, малък двор, високи тополи…

И нашата стая — на втория етаж, с прозорци към центъра и автогарата. То, в нашия град — най-студения в България, всичко е център. Просто няма как да излезеш от него, защото веднага след това е околовръстният път…

Та влязох аз с леко туптящо сърце. Не толкова заради ненаписаното домашно, колкото от доскорошното търчане и мятане на топки в движеща се цел…

А учителката провери кой е тук, кой пак е с настинка у дома, сетне каза: „Някой без домашно?“ — на което аз скромно замълчах, и добави: „Пенчо, чети!“…

Да чета — да, но — какво? Взех тетрадката и започнах да си съчинявам. Което ми вървеше — що истории разправях вечер, когато мама и тате ме питаха как е минал денят. Та извънземни ли не щеш, спасяване на кацнал случайно пътнически самолет, заловени диверсанти…

Мама си переше по време на моите разкази и кимаше — не съм убеден дали изобщо ме слушаше, тате пушеше важно до печката, дърпайки бавно струйката дим, и четеше основно вестника — от заглавието до карето с редколегията отзад…

Важното е, че ме слушаха…

И класът ме слушаше, и учителката… Докато не махна с показалката и каза: „Добра фантазия имаш… А сега кажи — защо нямаш домашно?“…

В запас бях заредил поне десет истории — като се почне с редовната баба, дето паднала на пътеката и, докато съм я вдигал, едно куче ми отнесло тетрадката, та до военния самолет, кацнал край гробището, на чийто летец съм услужил със същата тая тетрадка, за да изпрати спешно съобщение до нашето командване, което…

А на учителката изтърсих най-нелепата измислица: „Забравих си тетрадката у дома“…

И тя, разбира се, каза: „Иди я донеси…“, след което добави: „И внимавай някое куче да не ти я дръпне по пътя“…

Бре?!

После се сетих, че преди месец използвах тая версия и просто съм забравил да я извадя от склада за резервни извинения. Обаче, учителката помнеше…

Изнизах се от клас бавно-бавно. За къде да бързам — то всичко си беше ясно. И на мен, и на нея, и на класа, който се подхилкваше доволно като глутница диви кучета над разкъсан съперник на водача…

Излязох, затворих вратата и… И си рекох: „Защо да ходя чак до нас, после да се връщам, да се мъча, а накрая да стоя с наведена глава и да симулирам душевни терзания? Я да признавам, пък да си стоя на топло…“

Още повече че навън вятърът си вееше — не го бяхме усетили по време на войната за крепостта, ама на идване към училище набързо ни обрули ушите, а моето място е на първия чин вдясно от учителската маса, почти до печката…