Георги Коновски - Чистилище, ад, рай и други

Завъртях се, отворих вратата и…

Никой не ме погледна, никой не завъртя даже глава към мен. Застинали като статуи в музея, всички приятелчета гледаха накъде ли не — само не към мен. Което си беше странно. Тъй като при скръцване на вратата винаги всички вратове също изскърцваха в общия порив първи да видим кой е влязъл в стаята. Нали ви казвам — малък град, където всичко е сензация или поне новина…

Дори учителката не ме погледна. А беше логично да впие поглед в мен и да каже спокойно: „Е, Пеци, измисли ли нова история или реши да бъдеш веднъж честен?“…

Така се случи, че и този път не започнах с честността. Оставих го за евентуални следващи събития…

Защото никой, ама никой не мърдаше. Седяха, гледащи кой в тетрадката, кой в прозорците, кой в Надето, вдигната след мен да чете съчинението си. И учителката беше впила поглед в нея, очакваща нова порция наслаждение от отличничката, примерната ученичка, доброто дете Надежда. Която по-късно стана отряден председател, комсомолски секретар, секретар на градския комитет на БКП, а сега е видна местна бизнес лейди…

Влязох плахо, чаках, чаках — никой не ми обръщаше внимание…

Ама никой!

Ега ти магията…

Отидох до учителката и плахо пробвах — взех перодръжката от масата и я подадох. Нииищо…

Ама нищо…

Тръгнах из стаята, надничах в очите на децата…

Без реакция…

Абе, тия наговорили ли са се? И сега изведнъж ще скочат, ще се разкрещят, ще ме задърпат…

Нищичко…

Е, не губих време да чакам какво ще стане. Какво толкова? Замръзнали — замръзнали. Но аз имам домашно да нося…

Изхвърчах покрай навелия се с гребло в ръка байчо пред входа, припнах по пъртината до дома, измъкнах тетрадката и бързо-бързо написах съчинението за снега. После обратно — вече не бързайки. Съчинението е готово, време бол…

Явно нищо не се беше променило — по улицата, въпреки снега и студа, стояха хора. Без страх от измръзване. Шейна, каквито ония години се използваха зимно време, беше застинала, прелитайки над лека пряспа. Конете дори бяха вирнали копита нагоре в устрема си. Две кучета радостно се въргаляха край пътеката, а черна котка замислено ги наблюдаваше от висока порта…

И това беше…

Занесох тетрадката…

В момента, когато минах край байчото, чух скърцането на снега под греблото и едва не попаднах под камарата сняг, който се изтърси до мен. Горе вече се движеха, Надето четеше, учителката се размазваше под книжовните думи, с които отличничката се беше налапала като пате с горещи трици, половината момчета дремеха, половината момичета завистливо се споглеждаха…

Представих домашното, изненадах учителката дотолкова, че забрави да ме изпита…

А вечерта отидохме направо на крепостта. Тия от горната махала бяха ни изпреварили, заели бойниците и ни посрещнаха със залп от топки. На което нямаше как да не отговорим с щурм. Ядосани от нечестната им игра — ние си направихме всичко, пък те искат да го използват, набързо ги сметохме, отъркаляхме в преспите и пътем разбихме укрепленията…

Та на другия ден почнахме нова крепост, обаче се затопляше, снегът ставаше все по-мокър, газехме в студени локви и родителите ни ни опухаха набързо, след което почна едно наливане с чай, гарниран с аспирин…

С две думи — историята замина нейде в дълбините на подсъзнанието ми. А там е толкова дълбоко, с толкова много зали и залички, превърнати в складове за спомени и лични видения, такъв мрак, че…

Сетих се за станалото след седем-осем години…

Завършвах гимназия, когато се сетих, че ще се полага матура. Не, аз си го знаех и преди, но някак си информационно — и веднага бях напъхал тая информация пак в подсъзнанието. Та кой осемнадесетгодишен живее с мисълта за изпита, за подготовката, за бъдещето?

Да, де — има такива, но това са увехнали предварително лелки и чичковци, които подминават пубертета като с бърз влак и, в разноцветието на околната среда, дори не забелязват детайлите…

А те са толкова привлекателни… И интересни…

Узряващи момичешки пазви, издължаващи се и оформящи се нежни крайници — особено долните, удобната тогава мода на късите поли, порозовяващите при поглед към момчетата лица…

И най-страшното — собствената физиономия, приличаща на бойно поле с изстиващите кратери на пъпките, косъмчетата под носа, обозначаващи мястото на бъдещите засаждания на мустаците, внезапно наедряващите носове и щръкващи уши…

Та в тоя сладостно-страшен период искате да мисля за матурите…