Георги Коновски - Чистилище, ад, рай и други

„Коя си?… Къде съм?“ — замаян попитах аз, не сваляйки поглед от мъртвото си тяло…

„Аз съм хранител“…

„Ангел?“…

„Може и така да ме наричаш, ако ти е удобно… Но не съм ангел. Като теб съм — един от малкото“…

Отместих поглед от убития аз…

„Хранител? Не се съхрани“ — горчиво се усмихнах…

„Не ме укорявай… По-скоро ти си за укори. Закъсня…“

Изгледах я въпросително…

„Ти си избран… Един от малкото… Забави се да дойдеш, а толкова работа има за теб…“

„Работа? Къде съм? Рай? Ад? Или…“

„По-скоро «или»… Не се питай — ще мине време, ще разбереш. Аз съм от 500 години тук и все още за много неща питам“…

Кимнах, макар нищо да не разбирах…

„Детето оцеля…“ — рекох машинално…

„Твоето изпитание“ — отговори жената…

В оазиса беше настъпило затишие. Нашите войници вдигнаха простреляното ми тяло и го сложиха в джипа. Не много нежно, но каква нежност да изисквам от хора, току-що разминали се със смъртта. До мен положиха още два трупа. Убитите нападатели бяха заривани от хората от племето, сред които видях бащата на момиченцето. Той остави мотиката, дойде при джипа и се поклони пред трупа ми. После взе детето и се отправи към съплеменниците си. По пътя спря, свали малката и отново се поклониха в посока на мъртвото ми тяло…

„Какво изпитание? Защо? И коя все пак си ти?“ — нетърпеливо се обърнах към жената…

„Помниш ли домашното в трети клас?“…

Май тогава разбрах доста неща…

„И изпитванията за матурата? И красавицата в първи курс? И спасението от самолета? И «Трабанта»? И…“

„Да… Виждам — разбираш… Сега си при нас. И заслужи да станеш хранител. Следващите хилядолетия ще имаш една задача — да пазиш. Да пазиш тези, които могат да станат хранители. И да ги подлагаш на изпитания. Едно, второ, трето — много възможности, за да стигнат до прозрението…“

„Какво прозрение? Никакво прозрение нямаше… Не исках да убиват детето — аз съм живял… Е, малко живях, но то пък хептен не е видяло нищо… Нищичко… И защо именно това дете?“

„Не зная… Не аз решавам кое дете може да умре и кое трябва да живее…“

„А кой? Или — кои?“…

„Ела… Ще видиш…“

И видях… Но това е друга история…

От време на време — така, през десетина века, боговете се скарват и започват война помежду си. За нещо си. В божествения свят винаги има причина за конфликт. Например, Голямото макаронено чудовище пак е яхнало в любовен екстаз Зелената нежна сепия. Или Крокоаладавъл от Розовите планини отново е отвлякъл прекрасната осемкрака и триглава възлюбена на Авантажино Бесния. А понякога пръв започва Върховното джудже, Господарят на великаните — просто му писва от колики, спокойствие и късмет, та за разнообразие завърта някой местен скандал с тенденция към Световна война…

Важното е, че богове има. А повод за развлечение посредством малка, приятна и зрелищна война, винаги се намира…

Та и сега тъй…

Великият Голям Страшен Владетел на Третата Мравчена Рътлина върху Гигантската Крайречна Купчина се скара с АЯ — малката царица на Невидимото царство. Обвиниха се един друг в какво ли не. И започнаха войната…

Местна. Малка. Лекичка…

Само че един поданик на АЯ, вместо да порази страж на враговете си, улучил с тоягата случаен зяпач от Кралството на Всевъжделения Огромен бог на Блатните цветове. Което довело до истерия бога — как така ще поразяват негов верующ? Нима не може той да си го джасне с гръм или бухалка? Та за отмъщение той сразил някакъв глупак, мотащ се без работа из полето. Но се оказало, че това не е поданик на АЯ, а верен жрец на самия Уругунуду — Тиматугерни — Джасинанти, вихрения бог на Карамелената вада…

И се започна…

Боговете имаха опит, умееха да се наслаждават на сложните военни ходове, да анализират кървавите битки, да изненадват колегите си с нови и нови тактически и стратегически ходове…

Наистина — изключително забавно и интересно стана…

Включиха се всички богове — дори богинята на Пометеното едва успяваше вечер да обере труповете на верноподаниците и да позамие от натрупаните черва, глави, крака, ръце…

За известно време всички богове бяха заети — водеха армиите си, оставяха ги на бойното поле, мъкнеха дърпащи се новобранци към местата на славни битки, славни подвизи, славни смърти…

А после всичко свърши…

Е, не точно всичко. Боговете си останаха — те са безсмъртни и велики…

Но хората свършиха…

Даже децата и старците станаха колатерални жертви и нямаше кой да замени геройски падналите юнаци, верни на своите идеи и вярвания…