Георги Коновски - Чистилище, ад, рай и други

И други спомени се трупват. Опитвам се да поразровя из тях, да извадя нужните за деня…

Но все попадам на някакви откъси от детството и младостта. Даже се връщам в казармата — при ония три дни арест, които получих за непочистеното оръжие. Нали ми се искаше да се измъкна и аз с инфантилната самоувереност на младостта избягах в съня. Без да помисля какво ще стане после…

Чувам хлопването на вратата на спалнята…

Денят започва…

На 8 месеца, неделя, 10 часа

И какво като зная часа? Какво? Бебе съм си… Лежа, обут в ританки, завит съм до брадичката с одеялцето, над мен е небето…

А, и лицето на мама…

— Събуди ли се, пиленце…

Пиленце…

Вчера бях на петдесет години, решавах важни проблеми в службата, скарах се с началството, после изслушах поучително слово, че не бива да съм толкова самоуверен, директорът по-добре знае, накрая той влезе вкиснат при мен и през зъби ме информира, че от централата потвърдили моето решение, та да се захващам с работата…

А сега…

А сега ми става едно топло-топло под кръста… Пак съм се напикал… И мама ме вади от количката, безцеремонно сваля ританките и пеленката, мята нова върху одеялцето, увива ме, напъхва ме в други ританки, напъхва мократа топка в платнена торба…

Ами така е — млад съм още, няма памперси, нас, бебетата, ни омотават в пелени, които после се перат, сушат, гладят…

Може да съм малък, но помня как в бъдещето изтърсвах съдържанието на пеленки в тоалетната, а жена ми чакаше, за да ги мине първи път на ръце, после в пералнята… След двадесет и три години…

И пак лежа и зяпам към небето. Ух. Да бях със съзнанието на бебе. А то — виждам, разбирам, зная… И не мога нищо да направя… И времето бавно тече. Време е да заспивам, но нещо ме задържа в тоя свят. Кога и къде ли ще се събудя? Дано да съм по-млад, че тия години след петдесетака… Дето викат хората — ако след 50 сутрин нищо не те боли, значи си умрял…

А, събуждал съм се и млад с болки… Когато ми рязаха апендикса. Болеше ме леко коремът, имахме контролно тоя ден, не ми се ходеше, рекох да изсимулирам нещо, пък майка ми ме закара до болницата, докторът натиска и отпуска корема, после писа малко и…

С две думи — рекоха, че съм бил пред спукване на апендикса. И — в операционната. Сложиха ме на едната маса, хакнаха инжекция, взеха да режат — с местна упойка. Пък аз нищо не усещах — бях впил очи в голямото огледало отгоре, което хващаше и малко от съседната маса. А там подготвяха едно младо момиче за операция… И забравих, че ме режат, зяпнах…

После ме върнаха в стаята, взеха за операция едно момче от нашия клас — също бил с апендикс. И как няма да е — и той имаше контролно. Успях да му пошепна какво чудо има на другата маса, ама той се върна ядосан — някакъв дядка режели…

И после…

Доспа ми се…

На 20 години, сряда, 18 часа

Бях задрямал уж за малко, а то отиде половин час. Надигнах се — в бараката съм, колегите шумят около леглата си. Кой се преоблича, кой се стяга за банята, кой се вчесва. Работният ден е свършил, сега отдъхваме, след половин час е вечерята. Студентска бригада…

В бригадирския лагер беше шумно. Подготвяше се и джамборето за вечерта. Разхождах се уморено, когато едно приятелче ме викна. Спрях пред компанията им. Няколко момичета, познати момчета от нашия курс и една котка. Която веднага се заотърква в краката ми. Помни кой я храни вече трети ден…

— Запознай се — вика приятелчето. — Тия момичета са от другия курс…

Една, втора, третата…

И застинах, държейки ръката й. Как можах да забравя… Жена ми… Тоест — бъдещата ми жена. С която имахме две деца и пет внуци. И с която се запознавахме сега…

През главата ми минаха куп спомени от бъдещия ни живот… Сепнах се, пуснах ръката й, седнах до нея. С котката в краката…

Нещо май паметта ми… Но е обяснимо. Животът ми си тече, както животът на всички. С една разлика. Това, което при другите е права линия през времето, за мен се е изкривила и начупила в лабиринтите му. И всичко се случва — но в различен ред. Което налага да помня милион дребни уж нещица. И бързо да се нагаждам към реалността на другите. Защото моята е различна…

Усмихнах се на девойчето, на което беше съдено да живее с мен в бъдещето. И за момент се замислих — утре къде ще съм?

После махнах с ръка…

Важното е, че ще съм…

Макар да е скучно малко — зная какво ще стане, въртя се по позната пътека, най-важното при изненадите е да съм видимо изненадан…

Което често хич не е трудно…