Георги Коновски - Чистилище, ад, рай и други

А сега… Посегателство над устоите на новия модерен обществен строй… Индивидуализъм, вместо вливане в екипа и превръщане в частица от колектива…

Несигурното бъдеще на мислещия човек…

Опасно и противообществено…

Бъдеще на неочакваното…

На 30 години, 16 часа следобед, събота

При събуждане трябва веднага да отговоря на три въпроса: кога, къде, кои… Кога, в коя година, на каква възраст се събуждам. Къде, в кой край на планетата съм. Кои са хората наоколо ми и защо ме гледат така добре или лошо…

Затова събуждането ми е бавно — протягане, прозяване, превъртане около оста. И през това време — бързи, остри погледи наоколо. Понякога успявам почти веднага да се ориентирам и тогава нещата тръгват добре…

Както сега…

Протегнах се и с първия поглед изпод клепачите установих — у дома съм, жена ми е до прозореца, синът си играе на пода, дъщеричката се опитва да замъкне майка си в кухнята, където явно има някой сладкиш…

И нейното провлачено: „Айде бе, мамоооо…“ ме е събудило…

Надигнах се. Жена ми се обърна към леглото и каза:

— Защо бързаш? Събота е, почини си… Чак в пет часа ще тръгнем за нашите…

Което веднага допълни мозайката — почивен ден, поредна вечеря при тъста и тъщата, а за утре…

Метнах бърз поглед към прозореца. Уф, вали… Което означава, че барем утре няма да ме мъкнат по лозя и градини… Момент! Прелитат жълти листа — значи е есен. И в четири е мрачно, почти тъмно… Нейде октомври, че може и ноември да е…

— Заведи я в кухнята, отрежи й от кекса — продължава жена ми. — От малкия резни, големия ще го нося за нашите…

Така… Значи сме в период на добри отношения с родителите й, голямата кавга още не е настъпила. Няма да отмине, зная го. Но — сега сме нейде около трийсетата ми годишнина, ако се съди по физиономията ми в огледалото на тоалетката, а скандалът стана нейде около десетата годишнина на синчето…

Вече доста неща са ми ясни. И определям времето почти точно, когато виждам, че в коридора няма малко шкафче за телефона. Поръчах го като изненада за трийсетия рожден ден на жена ми. И дори лично й го подарих — този ден вече го има в живота ми…

Така е — животът ми е особен. Някои дни съм изживял, други си спомням, но все още не са били в живота ми…

На 19 години, 5,30 часа сутринта, вторник

— Ставааааай… — крещи някой като скопявано прасе…

Оглеждам се. От съседните двуетажни легла валят задници в дълги бели гащи, трополят обувки, мяркат се кафяви войнишки униформи…

Пак казармата…

— Какво още чакаш? — крещи до леглото старшината…

Въпрос, но без отговор. Какво да му кажа? Че си легнах трийсетгодишен, женен, с две деца, уважаван и мразен, подсмихващ се, когато срещне някой фатмак на улицата? И се събуждам точно в лапите на подобен тук? От когото ще се отърва — може би! — само ако легна нейде да дремна?

Идея, която използвах неведнъж досега. Така е подреден животът ми — така се движа из него аз. Обикалям из лабиринта на времето и търся начин да изляза от някой задръстен коридор. Най-често попадах в друг такъв, но поне се измъквах от оня…

Докато си мисля и се пренастройвам, войнишкото ежедневие тече покрай мен и ме носи плавно някъде си. Гимнастика, закуска, сутрешен развод, занятия, подготовка за караул…

Удобното време, което изчаквах. За да се прехвърля в друг поток на течението…

Защото сега имаме право на почивка преди наряда. И аз, зарязал подготовката, пренебрегнал чистенето на оръжието, лягам…

Някой ми шътка, друг се опитва да ме вразуми, но аз си знам моята…

Заспивам…

На 52 години, 10 сутринта, четвъртък

Оооохха…

Трябва да се събуждам, но опитът надделява. Внимателно се ослушвам — тишина. Или съм сам, или който е тук — още спи…

Отварям внимателно лявото око — легнал съм на тая страна, няма да се види, че гледам…

Позната стая. Спалнята ни. Гардеробът е срещу очите ми и в лъскавата му врата се отразява бавно издигащото се слънце. Зад гърба ми виждам тяло и с усета си разбирам — жена ми. Спи явно…

Отварям и дясното око, леко се превъртам, правя бърз оглед на стаята. Тишина… И тук, и навън. Надигам се леко, излизам в коридора. До входната врата са обувките. Нейни и мои. Значи сме само двамата. Децата ги няма, което означава, че всеки е поел по пътя си…

Спомените бързо се натрупват. Сватбата на дъщерята, после на сина. Внуците — по един от двамата. Малки са още. Сещам се — след 20 години ще имам щастието да видя сватбата на най-големия внук. И ще ме води бавно към автомобила третото момче на сина. А ще ми се усмихват двете дъщери на момичето ми. Едната с голям корем…