Георги Коновски - Чистилище, ад, рай и други

Но в оня момент разумът беше слязъл нейде в подсъзнателните мазета и… Абе, прав е народът — когато работи едната глава, за другата кръв не стига…

Както и да е, влюбен бях. И се оженихме, и живяхме двадесет години заедно…

Е, аз изтрезнях по мъжки бързо и горчиво. Разбрах — стругованата фигурка, красивото лице и галантни маниери не могат скри постната същност. Но аз не бях любовен вегетарианец, фалшив заек от моркови не приемах за деликатес…

И почна трагедията ми… За да свърши бързо…

Просто един ден се събудих — в малкото легло, под дървения покрив, в старата студентска квартира. А в огледалото ме гледаше почти забравеният ми студентски образ — полугладен, почти умен, напълно безгрижен…

Даже не се замислих — тръгнах на автопилот, влязох в Университета, изкачих стълбите, а в 64 аудитория вече влизаше тя…

Да, онова момиче — върнало се през времето…

Само че този път сред обкръжилата я глутница чакали ме нямаше. И я изгубих нейде из следването — омъжи ли се, забременя ли… Да е жива и здрава нейде по различния от моя път…

А защо и как стана така — дори не се питах. Вече бях убеден, че някой наивен ангел ми е пазител…

При това сериозно гледащ на задачата си ангел…

Летях със самолет, внезапно се озовах отново на летището, а от радиото тъжно информираха, че „Извършващият полет еди-кой си самолет претърпя катастрофа“…

С познати щяхме да ходим до Варна, разположихме се в малкия „Трабант“, а сетне се оказах в кварталното кафене и на съседната маса коментираха как комшиите били отнесени барабар с картоненото возило от мощен ТИР…

Демонстрирах пред едни чехкинчета скок от скалата на плажа пред Галата, когато по бански се озовах на варненския плаж и се заслушах в разказа на непознат съсед как неопитен гмуркач се забил в подводен камък при опита си да смае някакви чужденки…

И така нататък, и тем подобни…

Ангелът бдеше, на мен ми вървеше, докато…

Предложиха ми да замина за близкоизточна страна. Където се водеше кървава война между местните управляващи и нахлуващите от юг диви племена. Приех, разбира се — истинският журналист не обича седенето на бюро…

Пустинята, белите кирпичени домове, тук-там оазиси — палми, камили, прекрасна вода. Особено ако цял ден си гълтал пепел и зъбите ти скърцат от пясък. Така разбираш защо древните са си представяли Рая като огромна градина, със сенчести дървета, знойни плодове, студена и чиста вода…

Точно в подобен оазис ни сгащиха пришълците. Ние бяхме десетина човека, отделно някакво племе, което заварихме да почива под сенките на палмите…

Разгоря се битка. Ония настъпваха — мамеше ги насладата на оазиса, на жените, на очакваните убийства и мъчения, войниците с нас се биеха като за последно, добре разбирайки, че ако не отблъснат фанатиците, наистина ще е бой последен…

Стреляха и мъжете от племето. Извадиха куп оръжия — дори ръждясали пушки от времето, когато тук не е имало държави…

Залегнах зад дебелия ствол на палмата и се опитвах да поразя повече врагове. В такива ситуации няма неутралитет — или се биеш, или умираш. А може и да умреш в боя…

От другата страна стреляше по настъпващите брадати фанатици увит в туб млад човек. Дрехата му понякога мръдваше странно и внезапно с изненада разбрах, че там крие дете. Десетинагодишно момиченце, мърляво като всички деца в региона, къдраво, с мрачен тен и светла усмивка — въпреки свистящите куршуми и очакваната смърт…

И тогава пред нас изникна чорлав, в мръсен халат, бос нападател. Цевта на автомата беше насочена към мен… Опитах се да насоча моя автомат — беше късно. Зачаках поразяващата поредица, когато…

Когато автоматът му се изкриви наляво и насочи право към момиченцето, което тъкмо надничаше — този път с изплашени очи от халата на баща си…

„Не!“ — извиках и се метнах напред…

Напразен опит, разбира се — кой може да изпревари куршум…

Оказа се, че аз…

Внезапно се озовах на пътя на куршумите, които минаха през мен. Буквално. Видях ги — идват, преминават през мен, изчезват нейде към езерцето в центъра на оазиса…

И умрях…

Или поне това видях — лежах до палмата, кръв течеше от няколко дупки на тялото ми, главата отметната, единият крак леко подритващ…

А над мен арабинът и дъщеря му. Която се усмихваше, леко падаща на колене в поклон пред спасителя си…

„Най-после…“ — каза някой…

По-скоро някоя. Красива, с полуусмивка, привела глава млада жена…