Георги Коновски - Чистилище, ад, рай и други

Защото те бяха пет — пет предмета бяха определени като изпитание за полуоформените съзнания на пърхащите млади душички…

И тогава — нейде април месец беше, аз се сетих за евентуалните бъдещи изпити. Евентуални — защото имаше една силно фантазийна възможност да закърпя петици по петте дисциплини и да бъда освободен от изпит. Да, бяха спуснали такава постановка, но тя беше доста далечна и миражна…

Имах петици предните години, но баш в единадесети клас… Сами разбирате…

И тогава се почна една…

Влизам в час по биология. Което тая последна година често пропусках — кога се извинявах на учителката отрано за някакви неотложни дела, кога се явявах доброволец да ходя и чистя учебната площадка по природни науки…

Тоя път — не зная защо! — краката сами ме отведоха в кабинета. Вървях си по коридора невинно, зяпах късата бяла поличка на едно момиче, което се движеше в южна посока — точно срещу осветяващия плочките прозорец и пътем играеше ролята на всепроникващ микроскоп, вадейки на бял екран прелестите на девойчето, когато то влезе през една зелена врата. Аз след нея и…

Ми то — имали сме час по биология…

И, разбира се, учителката се зарадва на неочакваната ми поява. Покани ме пред дъската, предложи ми сам да избера темата. Честно казано — все тая ми беше. Като на осъден, комуто предлагат да си избере брадвата за екзекуцията. Но посочих едно листче от набора пред нея…

Завъртях се към класа да говоря…

Да, познахте. Всичко замряло, всичко замръзнало, всичко като восъчни фигури в музеи (тогава четях с упоение списание „Космос“, та имах доста дълбоко повърхностно образование)…

Погледнах учителката — и тя…

Тъкмо да се изхиля на шегата им — и се сетих за трети клас. Същата ситуация…

Бре!

Не губих време за анализиране на ставащото. Нито за обмисляне…

Втурнах се към първия чин, грабнах учебника и започнах бързо да прерисувам разни схеми на ДНК-та, гени и кръстоски. Все пак, успях — макар и пътем, с едно око, но… — да метна бърз ревизорски поглед в пазвата на онова момиченце от коридора, което в момента се беше навело към другарката си и всички релефни прелести на горния й планински регион бяха достъпни за проучване и опознаване…

Но това беше страничен ефект, а аз имах конкретна цел. Която постигнах. Тъкмо завърших схемите и се чу леко бръмчене, класът замърмори под нос това и онова, а учителката изненадано се загледа в прекрасната илюстрация на темата. Подир което ми каза: „А сега обясни изобразеното“…

Нищо нещо за мен. Тъй като се убедих, че учебникът ми просто е застинал пред очите. И най-важното — единствено аз го виждах…

Е, така стана и по останалите предмети. Реалността застива, аз действам, шестиците се ронят като звездопад, учителите обменят мнения на какво ли се дължи тоя просветен ентусиазъм при Пенчо…

А аз не се оставих на чудесата. Замислих се — ЗАЩО? И — КАК?

Което не доведе до някакви резултати. Освен извода — на глупавите им върви, защото Господ се грижи за тях. А щом за мен полага толкова грижи… Ми — да не променям ситуацията, а…

Само че се оказа друго…

Не, не страшно… Хубаво, много хубаво… И, да — наистина плашещо…

Лятото след единадесети клас беше неспокойно лято. Кандидатстудентска кампания, борба за всяко място, търсене на себе си…

И на други — за допълване на душевния комфорт. Момичета…

Харесах си едно момиче. Софиянче. Хубаво, русо, синеоко, нежно… И по столичному високомерно — със самочувствието на онуй дърво, дето на времето Апостолът връзвал коня си за него. До сами Централната баня. Средищно място, повод за гордост на флората и фауната, пръкнала се в тоя район…

За сметка на останалите ми реално-сексуални истории, тая беше чисто платонична. Софиянка! Пада само от слънчев удар или парични натрупвания. Слънце не бях, пари нямах…

А тя се влюби в мен…

Потъна в любовта като пирон в кисело мляко — рязко и надълбоко…

Видях я за пръв път в 64 аудитория. Влезе, седна на предната банка — избягвана от нас, тъй като професорите имаха обичая да гледат все в седящите там…

И около нея стана стълпотворение от глутницата влюбени мигновено студенти…

Така един ден, така втори… След седмица тя седеше сама. Защо? Абе, как да обясня…

Момичето беше… Не особено интелигентно. Красиво като кукла и толкова умно. Тогава не знаех, но животът ме научи, че в подобни случаи за предпочитане са гумените изделия. Свършваш сексуалното разтоварване с тях, изпускаш въздуха и ги прибираш в кутията. Поне не се налага да ги слушаш после…