Георги Коновски - Чистилище, ад, рай и други

Тая седмица беше тежка за Миро. Едно, че едва намери работа за два дни в малко ресторантче, второ, че последните му пари изтичаха като дъждовна вода в плаващите пясъци на желанията на Нели. По закона на световната гадост точно в сряда беше рожденият й ден и се наложи да потърси заем от вуйчо си. Поне за малък подарък, както отбеляза Нели, любувайки се на златната верижка с малко медальонче. И на Миро му стана някак си студено…

С нея се познаваха от месец. Нели беше красавицата на курса и често на лекции я докарваха я с „Ауди“, я с „Порше“. А веднъж дори лимузина едва зави и влезе в двора на частния ВУЗ. Чичкото-паричко изчака шофьорът да му отвори вратата, после сам заобиколи колата и галантно хвана дръжката от другата страна. Че и ръка целуна на младото момиче — с типичното селяндурско млящене, което допълнително раздразни младежа.

Миро седеше на близката пейка, Нели го забеляза, кимна разсеяно и отмина, снизходително помахвайки с ръчичка на солидния собственик на лимузината, приличащ в момента на Вълка от филмчетата на Дисни — блестящи очи, увиснало чене, едва ли не изплезен в екстаз език…

Но това беше преди Коледа. А малко след това Нели стана гадже на Миро. И той не разбра как се случи всичко. Имаше купон в някакви приятели, покани я, танцуваха, тя помоли да я придружи до квартирата й, той остана…

И ето — цял месец…

Нели живееше в апартамент, специално нает от баща й — доста известен по жълтите страници търговец. Така че Миро този месец наем не плащаше. И за храна не мислеше — Нели имаше нещо като абонамент в близкия голям ресторант, по една случайност на баща й. Тя не се задълбаваше да пресмята кое колко й струва — дори водеше често със себе си групичката, която по обяд й беше под ръка. В ресторанта само сервираха, а кому, колко… Миро предполагаше, че и баща й даже няма представа за тия харчове…

Но Нели обичаше подаръците. И не какви да е. На рождения й ден едно момче от групата — старателен зубър, й подари книга със стихове. Нели погледна красивата корица, разгърна страниците, метна половин око на изящните рисунки, остави книгата в далечния ъгъл на старинния скрин и каза хладно:

— А, тоя ли… Май беше в конспекта за първи курс…

Това беше в сряда, в събота книгата още стоеше в неголямото антре…

Така че — на Миро му трябваха пари. Много пари…

И реши — мечка страх, мен не… Започна да се оглежда внимателно. Ясно му беше, че пари с труд някъде няма как да изкара. Едно, че безработни много, второ… Второ — за двадесетте си житейски години добре беше разбрал — от работа се става гърбат, не богат… И че щастието не е в парите — с тях се купува…

Ето защо видът на отворения прозорец запали искра във вече потъмняващите ъгълчета на душата му. Не го затварят — явно никой не живее там. Но не е празен апартамент — веещото се перде беше бяло и показваше определени грижи за жилището. А шестият етаж… Не е лесна работа. Обаче — Миро предното лято беше се писал алпинист и заедно с една група такива аматьори с претенции за професионализъм, беше работил по изолацията на няколко сгради. И сега щеше да използва опита — въже около комина, спускане надолу — скатът не беше рязък, а и корнизът беше къс, така че направо щеше да увисне едва ли не до прозореца. Натам — лесно. Прибира каквото има и…

Цялата седмица се стараеше да си намери работа край сградата. Така — пътем да погледне, да се запознае по-подробно с обстановката. С радост се увери, че на долния етаж вечер не светваше лампа. Значи нямаше кой да го чуе, ако стъпи по-твърдо или изпусне нещо. Идеално място…

А за кражбата…

Миро отдавна не беше идеалист. Още в пети клас разбра, че светът се дели на успели и неуспели. И успехът се измерва в пари. Родителите му бяха обикновени хора — живееха на ръба. Не страдаха от немотия, но и не можеха да си позволят излишни неща. Като пътувания по света, почивка дори на Беломорието, нови мебели…

А всички, за които той беше чувал — бяха успели с погазване на уж всеобщите правила. Да, хората не го казваха гласно, но и тихите приказки носеха информация за бързо мислещото момче…

Поради което той още в осми клас си беше определил целта на живота — да има. Да забогатее. А после ще мисли какво да прави…

Нели му харесваше — хубавичка, тъничка, палава…

Но най-важното беше баща й. Миро не си правеше илюзии за вечна любов, камо ли за вечна вярност. Нели си беше Нели — Ева в голямата градина, грабеща алчно ябълките, нагризваща ги и търсеща още по-сладки…