Георги Коновски - Чистилище, ад, рай и други

И Юлина…

Срещата в Чистилището можеше да се предскаже — и тя нямаше грехове, и тя чакаше Божието решение, и тя не беше извършила някакъв духовен подвиг…

Трудните дни в порутената кооперация, ежедневието, потискащата атмосфера на поражение и безнадеждност… Всичко това някак си оставаше встрани, когато тя беше край мен. Не изчезваше — оставаше встрани… И можеше да го подминеш с поглед…

— Няма ли да попиташ за някой твой познат от Чистилището? — попита Бог…

Замълчах. Знаех, че е наясно с мислите ми — та той е всемогъщ. И разговорът води с мен от учтивост. Добре разбира какво мисля, познава ме, усеща настроенията ми…

— Е? Големият Иван…

Да, добър другар. Не бяхме много близки — той повече се веселеше с Ади. Малкият Иван ми беше симпатичен и не разбирах защо млад човек като него толкова е привлечен от едрия, смръщен, прегърбен алкохолик…

— Да, Иван… Малко странен ми е, но не съм се и питал що за човек е. Нито кой е бил…

— Бил е владетел на голяма страна. Силен, проницателен, смачкан от властта до подозрителен и жесток господар. Та веднъж дори в пристъп на гняв ударил с все сила наследника си по главата със скиптъра. Младежът не умрял. Живял още, обаче го покосила невярна болест. И веднага враговете на Иван го обвинили в убийството на сина му…

— Иван Грозни? — възкликнах. — Но…

— Да?

— Някак си… Господи, знаеш — учил съм история. И не бях убеден в това убийство. Едно, че врагове на Иван Грозни са станали западноевропейците — той си позволил да води войни за разширяване на царството на запад. Навлизал в територии, които те смятали за свои… Второ — той е бил много религиозен. Много! Но не е записал името на сина си в Псалтира, където е вписвал тези, за чиято смърт се смятал виновен. И никъде не е записано да е поръчвал молитви за опрощение…

— Така, така…

— Още повече че — поне според мен — цар Иван е бил несправедливо обвинен. От съвременниците си и от потомците. По политически причини. Някъде зърнах, че по негови присъди са убити няколко хиляди човека. А през управлението на съвременничката му Елизабет са осъдени на смърт в Англия няколко десетки хиляди…

— Учил си… И помниш… А младият Иван…

Усещах го. Логично беше. И напълно в духа на Чистилището…

— „Убитият“ от него син?

Бог кимна. Замислих се…

— А сега — ела да ти покажа още нещо — каза Той и пак околността се понесе край нас…

Грееше слънце и не беше горещо. Просто приятно топло време — време за отдих или труд. Каквото избереш, каквото предпочиташ, каквото ти дава възможност да прекараш според разбиранията си безбрежните дни в Рая…

Защото бяхме пред него…

Огромна зелена равнина, през която течаха и се пресичаха потоци и реки, бляскаха под слънчевите лъчи красиви езерца, хълмове разнообразяваха пейзажа, виждаха се ниви, по които се трудеха хора и животни, ливади с пасящи мирни твари — познати и екзотични, малки гори бяха разпръснати навред — за отдих и наслада…

А в далечината прекрасни планини — уж високи на вид, а при вглеждане полегати, удобни за изкачване, с играещи водопади, великолепни гори с красиви поляни…

И всичко това се виждаше с един поглед — въпреки законите на физиката, нищо не беше скрито, всичко изпъкваше, привличаше погледа…

— Рай…

Господ кимна:

— Да, Раят…

Погледнах го в очите:

— Кого ще видим тук?

Той се засмя:

— Толкова хора има в Рая… Много… Та от времето, когато създадох вашия свят, в него живяха над сто милиарда души… Сто милиарда!

Преглътнах с труд. Земен човек съм, с реалистично мислене и времето, прекарано в Чистилището, сблъсъка с аномалиите и абсурдите в него все още не са ме накарали да приемам всичко като истина…

— Сто милиарда… Господи, къде място за толкова народ…

— Не, не — махна с ръка Бог. — Не всички са тук. Не много, но достатъчно са в Ада, повече от половината са в Чистилището… Но и тук има доста…

Наистина — в Чистилището имаше къде да сложат петдесет милиарда земни хора. Огромен мегаполис, струпване на големи жилищни блокове, на места направо мачкане на хората в сгради като общежития… Да, изпитания, но…

А тук… Петдесет милиарда… Че то — ако спреш всеки и говориш с него минута… Малей! Поне 1 000 години само за това… А храната, водата, забавленията…

— Забавления тук няма — каза Бог.

— Как така? Цяла вечност — и без забавления?

— Помниш ли какво говорихме с теб за истинските хора, за откъсващите се от нормата? Умеят сами да изградят свой свят, свои забави, ако щеш, свое време… Творците пишат, рисуват, свирят, просто създават…