Георги Коновски - Чистилище, ад, рай и други

Явно искаше да ме изненада. И успя. След кимването ми, че нямам понятие кои са били двамата ни приятели, ме смая:

— Сара е обикновена жена. Еврейка от Украйна. По време на войната е просто застреляна от полицаи при акция в селото й. Ади е друго нещо. В Оня живот нито е пиел, нито е обичал вицове, камо ли месо. Бил е художник, вегетарианец, трезвеник…

Усетих накъде отиваме…

— Той?

— Той!

— Ади?

— Адолф… Да, сега е друг. И тогава е можело да бъде друг, но… Имал е пред себе си много пътища — избрал е този на Адолф Хитлер…

Замълчах…

Пламен ме побутна:

— Време е да вървим. Още много неща има да видим, още много има да си говорим…

И защо?

Защо… Но исках да науча още много неща, исках да разбера какъв е светът след смъртта, исках да видя кои са хората наоколо ми…

Поради което замълчах и тръгнах с Господ. Излязохме от гостилничката, спряхме, погледахме след отдалечаващата се групичка. Ето — Големият Иван се откъсна от нея и сви по една мръсна и разровена уличка. После малкият Иван се отби в работилницата си, Ади… Адолф и Сара продължиха към центъра, аз се разделих с Юлина и влязох в барачката. Със сигурност там не е имало друг „аз“ — Бог всичко знае и може, овреме подрежда нещата…

— Е? — каза Той. — Готов ли си?

Кимнах и вдигнах крак. Но нямаше нужда дори крачка да направя. Озовахме се в Ада…

Ей така — без шум, без светлина, без някаква видима промяна — бяхме в Чистилището, озовахме се в Ада…

Който веднага разпознах…

Моля ви, не искайте да го описвам…

Достатъчно зловещи картини видях, за да натоварвам и други с тях… Страдащи хора, мъчения, сатанински издевателства, мъчителен вой — даже не крясъци и плач, виещи се като лента на вятъра човешки тела…

Сведох глава. И едва не повърнах…

Мина ми веднага — колкото едно мигване на Бог… Но грозното усещане остана…

— Разбираш ли защо Аз съм Бог, а ти не? — попита той…

— Защо?

— Човешкото… Това, което надделява в теб. Сега — състрадание, а друг път надделяват в определени моменти жестокостта, безсърдечието, злобата, отмъстителността… Аз не мога. И най-важното — не бива…

— Ти си Бог…

— Именно! Аз наблюдавам, отсъждам и осъждам. След което наказвам… Трябва справедливост. А справедливостта не се постига с емоции — за милост или отмъстителност. Справедливостта е като математическо уравнение. Трябва и го има… Всичко друго извън равенството „направил = получил“ не е Божествено. Затова Аз съм и Бог, и Дявол…

Огледах се пак. Призивите на стомаха ми бяха затихнали, очите ми гледаха твърдо — сълзи нямаше, гласът ми беше спокоен. Разбирах, че съм в ръцете му, че фактически ме подкрепя, за да издържа, че гледката и усещанията не са човешки. Някак си в мен бушуваше страхотна буря, но скована в бронята на Божествената помощ. Досега трябваше да съм полудял — и само Той ме държеше над пропастта…

— Кои са тук? — попитах.

— Наказаните… Различни хора, за различни провинения, различни срокове и наказания за всеки — според Божия съд. Има такива, които бяха наказани само с гледката, имаше за един ден, има и такива, които са векове тук…

— Аз… Наказан ли съм?

— Да! — изгърмя гласът му. — За котето… И за други прояви… Затова — гледай…

Сведох глава. Наистина — имах и постъпки, които сам определях като лоши, имах и мисли, които…

— Не! — пак гръмко отекна в съзнанието ми. — Не за мисли! За мисли не се наказва. Наказва се за дела. За извършеното. Когато си имал избор и си предпочел Злото…

— Тоест… Оставам тук?

— Пак се лъжеш… Това е присъдата ти — да видиш…

Не мисля, че това ме облекчи. Картината… По-добре да замълча. Не е за гледане. А споменът със сигурност ще остане…

— Да — отговори гласът му в главата ми. — Ще остане…

И се чу от Него:

— Няма ли да попиташ за приятелите си?

Исках, но някак си се боях. Не за мен — за тях. Не исках да бъда свидетел на мъките им, да съм онзи, дето се любува на страданията…

— Нима мислиш, че Хитлер има един приятел или познат, та само за теб мисли? Освен това ти не го познаваш в земния му облик…

Посочи към близката площадка:

— Там е…

Казах, че няма да описвам картините. Но моето състояние — ужас, страх, отвращение… Макар това да не беше Ади. Въпреки че на практика беше той…

— Разбираш… — каза Бог. — Това е онзи Адолф, който избра пътя на Хитлер. Не кроткия, весел, разпилян Ади Шикългрубер, а фюрерът Адолф Хитлер…

— Къде е Ади? — попитах, макар че вече свиквах с многостранността на света…