Георги Коновски - Чистилище, ад, рай и други

— Мечтите в реалност?

— Не, те нямат мечти. Повечето хора имат желания, които наричат мечти. Богатство, жени, власт… Това не са мечти… Мечтата… Ти я знаеш — и затова си с мен сега… Мечтата не е материална. И най-важното — тя не се сбъдва. Сбъдната мечта — това е материализирано очакване за нещо. А очакване, когато някой е вече при теб, няма… Очакването е във времето — невидимо, усещащо се, изживявано… Срещата е материя. И делник…

— Тогава излиза, че никога нито една мечта не е сбъдната?

— Защо? Сбъдват се… Но не в реалността…

Ох, това пресичане на реално и духовно, това преминаване от едното в другото, което за Бог беше лесно… Но не за мен — човекът…

— Няма ли да отидем за обяд? — попита Бог и кимна към внезапно потеглилите количките си Хенри и Томас. На двайсетина метра зърнах Ади и Сара, също запътили се към кръчмето…

— А как? Представяш ли си какво ще стане, когато се появя в два екземпляра…

— Спокойно…

И наистина — аз си седях в бараката, разглеждах вестник някакъв и изобщо не давах признаци, че ще тръгвам нейде си. А и минувачите не поглеждаха към прозорчето — за тях явно там нямаше никого…

— Но ти? Пламен трябва да е заминал вече…

— А кой ти е казал, че сега сме днес? Още сме вчера и Пламен е все още част от компанията…

Въздъхнах. Не беше лесно да разбера какво става в тоя изменящ се свят…

В кръчмата пак беше пълно с хора, задушно, шумно. Големият Иван лапаше гръмко, младият Иван скромно загребваше от странната сива кашица, Сара деликатно поемаше лъжица след лъжица от кафеникавата чорбица, останалите умело дъвчеха, гълтаха и говореха…

Лека врява ни посрещна:

— Хайде, бе! Че като изстине манджата — хептен на нищо заприличва — каза внезапно появилия се отнейде Марин. Никак не ми хареса присъствието му — знаех, че е тук служебно. И ще доведе или до нов бой — а Големият Иван вече го оглеждаше стръвно, или ще тича в специалната сграда, за да доложи какво е чул или измислил…

Седнахме, компанията приветства Пламен — явно бяха го харесали за два дни, ако днес беше пак третият. Дядо Чинги вече ни носеше чинии с ядене. Което не възнаградих с поглед дори — все тая какво ще е, важното е да се хапне. Но подадох на дядото двата сребърника. Не обичам да ме черпят. Чинги ги напъха в пояса и пак се отпусна скромно на края на масата до дядо Тими. Старците обичаха да седят при нас, но не се месеха в разговорите. Ако ги попиташ — ще ти отговорят, иначе само слушаха. И не участваха в сбиванията — мисля дори, че мразеха насилието. Толкова тихи и добри старчета…

Както и скромната Изабела. Тя понякога се отбиваше при компанията ни, бъбреха си по женски с Юлина и Сара. Но сега седеше до съседната — малка, скромна масичка, заедно с Давид. Празнувахме сватбата им пак тук — къде другаде, преди две-три седмици. Или някъде там. Красива двойка — той мургав, семитски тип, тя руса и пищна…

В тоя момент при нас се стовари уморен Абрахам и помаха на приятелчето си Джони за обяда. Джон работеше в кръчмето, в задълженията му влизаше и сервирането, но толкова се увличаше в театралниченето при поднасянето, че хората предпочитаха да вземат сами чиниите, вместо с гладни очи да следят разиграваните етюди и пантомими. Иначе Джон беше добра душа — не се увличаше от нищо, беше спокоен и много, много толерантен. Третият в компанията им беше Мартин — едър негър, който през деня работеше като пощальон…

И така си говорехме, обсъждахме намеренията си — дали в неделята да отидем за риба на Дяволската река или просто да заседнем пред телевизора в дома на Големия Иван. Иван беше влюбен в телевизията и можеше цял ден да гледа екрана — понякога и на изключен апарат, особено, ако преди това е пийнал…

Всъщност, неговият телевизор беше най-хубавият, който притежаваше някой от компанията. Доста голям, тежащ нейде към 60 килограма, често показващ дори полуцветен образ — преливащи едно в друго синьо, зелено и жълто. Важното е, че се виждаше нещо…

Пламен ме побутна:

— Хубава компания имаш…

Огледах се. Ясно — пак сме изолирани, пак невидими за сетивата им. Всички говореха помежду си, аз ръкомахах, Пламен слушаше, Марин беше наострил уши и дори се облизваше хищно…

— Защо го допусна тук, Господи?

— А защо не? И той е нужен. Намира си занимавка. Нима смята, че Аз не виждам, не чувам, имам нужда от доносници и провокатори? Оставил съм го да прави каквото ще — може би някой ден ще се сети за елементарните неща в живота и ще се промени…