Георги Коновски - Чистилище, ад, рай и други

Един приятел се оплакваше, че предлагал на жена си интересни филми, книги, шоута. Но тя все отказвала. А често купувала или носела у дома си книги, дискове с филми, гледала предавания… Защото й ги препоръчвала някоя приятелка или колежка…

Отдалечаването на човека пред теб е признак на значимост. Не можеш да повярваш, че онзи, с когото всяка събота си пиеш кафето, е умен, мислещ философски и глобално, човек. Е, как ще е? Та той е тук — пред теб… Да беше в някое телевизионно студио… Или да четеш мнението му нейде в прословут вестник или списание…

Публиката лесно се дресира…

Отдалеч…

И с нейната помощ…

Тя винаги се хваща в капана на думите. Думите на говорещия, думите, изписани на екрана, табелките на кабинетите, титулуванията…

Затова е и йерархията — познато, формално, структурно определящо и изясняващо лесно кой какъв е…

— Но защо говориш за ненормалните хора?

— Има норма. Която е всеобща. В нея влизат всички — формата е по тях. По-сетне те се пригаждат по нея. И тия всички спазват всеобщата норма. Навред. При движението. При храненето. При ученето. При всичко в нормалния живот. Нормата спомага, нормата налага, нормата унифицира…

— Модата?

— И това… Не си ли виждал колко хора се смятат за еталон на модата, а всъщност са щамповани по определени от друг правила?

Разбира се… Сетих се за бръснатите глави, за „ирокезите“, за сасона, за късите или дълги коси… Еднообразие, което спомага да се различи една група от друга…

При което всеки смята себе си за нормален…

— А ненормалните?

Той се изправи и потърси рамене. Бог, но и Бог се схваща в една поза…

— Ненормалните… Малко са. Много малко… Тези, които не пасват на нормата… Векове поетите се стремят да изгладят стиховете, да постигнат сложни форми — с рими и класическа подредба. И се появяват различни — пишещи бели стихове, с ритъма на които изразяват своите емоции…

— Но не забравяй — казах аз — че самите поети са ненормални, нали? Та кой нормален човек ще стане сутрин и, вместо да отиде на полето с мотиката, ще зяпне към небето, ще преживява, ще записва и оформя преживяванията си…

— Наистина — не е нормално… Което обяснява защо нормалните хора се отнасят и снизходително, и презрително към поетите. Типична човешка логика — аз съм умен, много умен, най-умен, но… Не мога да разбера това. Значи — то е простотия, то е глупаво…

— Религиите? Те не са ли ненормални явления?

— Става все по-сложно… Знаеш — всички религии са все за мен. Наричат ме как ли не, но все Аз съм основата в тях. И, разбира се, зная коя религия кога и защо се е появила. Помня — наскоро беше, преди век, век и нещо. Един човек създаде нова религия. В която присъствах Аз, естествено — основен Бог. Но — в някакви особени форми и правила, образ, комуто трябваше човек да се кланя. А тъй като Бог не е материален — всичко материално на поклонниците преминаваше в собственост на босовете…

— Търговска фирма?

— Да… Създателят й беше уж писател. Но един ден му хрумнало — защо да се труди усилено над думите, когато може да измисли религия и да забогатее… Забогатя…

— А твоята реакция?

— Че защо да се меся? Очаквах го, дори го знаех — не забравяй кой съм… Интересно ми беше само да наблюдавам не „създателя“ на новата религия, а другите. Ония — на кукичката…

— Но, Боже, ти одобряваш подобни неща?

— А защо да ги възпирам? Аз съм ви създал… Някога… Оттогава имахте много време, за да се развиете. И да се издигнете във висотите на духа. Вие предпочетохте друго… Вие заработихте за себе си — но само материално. Виж змиите — какъв слух имат. Виж прилепите — какъв усет в пространството. Виж бълхите — какъв отскок. Виж делфините — разговор на разстояние… А човекът създаде подслушвателни апарати, радари, пружини, телефони… Разви външното, забрави възможностите на вътрешното… И се насочи към удобствата…

И пак замълчахме. Но мен ме вълнуваше един въпрос — доста важен в момента въпрос:

— А защо дойде като Пламен? Защо при мен? Защо позволи да наруша реда с вестника? Защо…

— Да, да… Зная какво те интересува. И очаквах въпросите ти…

— Бог си.

— Именно… — засмя се. — Ти имаше всички възможности да станеш нормален човек, но не пожела. Не си орисан за нещо извънредно — потомък на нормални хора, с предвидима нормална съдба. Доста след раждането ти забелязах някои отклонения от правилата…

Погледнах го учудено. Да нарушавам правилата не е в характера ми. А пък като малък — хептен…