Георги Коновски - Чистилище, ад, рай и други

— Жена ми? — леко трепна гласът ми…

— Нима не си доволен, че тя е при теб? Да, Юлина е жена ти. Просто и двамата не помните детайлите от миналото, но общото чувство е останало. И да се преродите — пак ще се намерите. Божествена предопределеност или Божествена шега — сам избирай…

— Децата ми? Внуци помня, че имах…

Той се засмя.

— И си умен, и си хитър… Рано е за децата и внуците ти… На Земята е още рано, тук времето е друго, в друго русло, с друга скорост… Ето — научи каквото желаеше…

Отпуснах се. Някаква топла вълна ме заля. Колко много информация за малко време…

Но не разбрах най-важното…

— А ти кой си?

Пак се засмя…

— Мисля, че знаеш… И очакваш от мен потвърждение на усещането си…

Мълчах…

— Да, аз съм… Бог…

Гласът не се промени, видът остана същият, позата, залата… И, все пак — като че прогърмя тежък гръм, а нажежена светкавица ме прониза…

Мълчах…

Трябваше ми време, за да възприема ставащото. Поради което се помъчих да го спечеля с разговор:

— Но защо дойде… дойдохте…

— Говори на „ти“… Аз съм Бог — обръщението нито ще ме впечатли, нито ще ме унизи…

— Защо дойде като Пламен?

Бог леко се завъртя към мен. После щракна с пръсти и във въздуха отнейде се понесе лека музика. Вивалди…

— Исках да те видя по-отблизо. И да разбера какво става във вашия регион, как живеят хората, има ли промени…

— Но… Ти си Господар на света, ти имаш толкова задачи… И да отделиш за мен три дни…

— Не са само три… Малко наблюдение преди това, разговорите по телефона, уреждане на замижаването на Всевиждащото око, повредената печатна машина, за да получиш бяла хартия, отклоняването на куп доноси срещу теб…

— А аз се чудех…

— Така е… За чудене си е…

— Но защо? Защо си оставил Земята, Рая… И Чистилището, както разбирам… Заради мен…

— Пропусна Ада… — той се засмя весело…

— И Ада?

Бог ме погледна иронично. После махна с ръка:

— Отпусни се! Има да водим дълъг разговор, ще се схванеш от напрежение…

Аз вече се схващах…

— И така… Поред… Питаш как може да се занимавам с теб — една човешка прашинка, когато трябва да съм зает с цялата Вселена… Нали не мислиш, че само вашата Земя е с претендиращи за връх на природата бозайници?

Поклатих глава. Даааа… Ставаше много сложно…

И стана още повече…

— Аз съм Единствен… Един… В много лица — за вас… Едновременно съм Аз! Само Аз… За вас съм Бог отец, Бог син, Бог дух. За други съм Аллах. За трети — Саваот. За останалите — всички богове — някъде един, някъде цяла плеяда… Свобода — който както иска, така ме назовава. И свободно интерпретира това, което смята за мои послания…

— Как? — от изненада аз се полуизправих. — Как така?

— Виждаш ли — нещата са прости и сложни. Аз създадох хората. И те ме виждат в себе си. Какъвто ме виждат — такъв съм пред тях. Макар че съм си Аз — само Аз… Преди хилядолетия ме виждаха като цял божествен род. Този…

Стреснах се. Внезапно залата се изпълни с хора. Високи, стройни, в древни облекла — кой в тога, коя в сложна рокля. Видях жена-воин, куц ковач, бърз младеж в обувки с крилца, певец с лира, възторжен воин, девица с лък в ръка…

Боговете…

Разпознавах ги — класически образи…

И заедно с това трепвах при извръщането си към нов бог или богиня…

— Това съм Аз… — чу се гръмък рев в залата. Десетки гласове, слети в един. И пак един — спокоен, стегнат, леко студен.

— Цял Пантеон. А всички съм Аз…

— Но… Как?

Бог се разсмя:

— Всемогъщ съм, нали? Значи мога да съм много богове в едно. Мога да съм едновременно пред милиони хора. Мога да съм във вида на желания техен бог — когото очакват. Де в горящ храст, де само като глас, де като движеща се статуя…

— Не е ли трудно?

— Пак забравяш — говорим за Мен. Не за някоя човешка прашинка…

И тук въздъхнах неволно…

— Сигурно не ти е леко…

Настъпи тишина. После Бог тихо каза:

— Мислех, че съм те опознал, а… Не очаквах съчувствие… Някак си мило е… Но и обидно… Защо да ми е трудно? Аз мога всичко — стига да поискам. Така че…

— А Сатаната? Та ти винаги трябва да си във война с него…

Пак замълча. После ме погледна:

— Май все още не разбираш. Аз съм ВСИЧКО… И Сатаната…

Тук беше време аз да помълча. Да помисля, да се опитам да схвана парадокса…

— Ти си Злото и едновременно с това ни браниш от Злото?

Бог се разсмя:

— Да ви браня? Защо? Аз съм ви дал възможностите. А Злото е само изпитанието. Ако искате и можете — използвате възможностите. Ако не искате — значи не можете… Злото не е константа. Злото е избор. То е пред теб — ти избираш. Приемаш или не… Аз само присъждам резултата…